Всички знаем какво е мястото на социалните мрежи в живота на съвременника. Бих допълнил – не без известно съжаление – и в живота на нас, християните. Особено болно е обаче, когато не само „се появяваме епизодично“ там, а живеем в тези мрежи (без да е ясно дори как намираме време за друг тип лични и социални ангажименти).
Животът в социалните мрежи често се изразява, както е известно на всички, във всевъзможни коментари, даване на безапелационни оценки (и то със завидно самочувствие) на събития и лица от всякакъв порядък. Но наистина е жалко, когато и ние, вярващите в Христос, се развихряме в този тип живот. Защото ако в ежедневието си сме все пак „обрани“ и донейде възпитани, то в социалните мрежи сме често разпуснати до безобразие. Случвало се е да чета коментари на иначе вярващи хора, които са, меко казано, стряскащи дори за светски и отдалечени от Църквата хора.
Така например в социалните мрежи вярващите често се въвличаме във всевъзможни богословски и църковни спорове: кой календар е по-правият, има ли благодат в конкретен йерарх и църква или не, достоен ли е този или онзи клирик да заеме дадена позиция в йерархичната стълбица или не, трябва ли да четем еди-кой си православен автор или не и т.н. Все спорове, от които ми се струва, че излизаме повече губещи, отколкото печеливши.
Разбира се, трябва да се има предвид фактът, че ако някога привилегията да изразяват пред обществото мнението си писмено е била достояние на малцина (предимно на професионално пишещите), то днес с наличието на т.нар. социални мрежи това не е така. На практика се получава, че всеки, който знае що-годе български език, се „чувства длъжен“ да се изяви.
Това обаче, върху което искам да обърна за кратко вниманието ви, е нещо доста по-възвишено от злободневието – куплет от едно стихотворение, писано през далечната 1913 г. Негов автор е руският поет Осип Манделщам, имал нелека съдба – умира през 1938 г. едва на 47 години от петнист тиф в транзитен лагер.
Стихотворението на Манделщам е озаглавено „Бах“ и е посветено на небезизвестния композитор, починал през осемнадесетото столетие в Лайпциг. В това стихотворение поетът ни дава ценен урок, който можем да научим от живота на лайпцигския кантор (ръководител на църковен хор, б. р.).
В един от куплетите на въпросното стихотворение Манделщам пише:
Разногласие настана,
в кръчмите бурни и по храмовете,
а ти ликуваш като Исайя,
о, най-разсъдителен Бах.
Наистина нещата, които могат да поляризират мнението ни, да ни отчуждават един от друг, да ни настроят против ближния ни, не са едно и две. Изкуството обаче, когато е насочено към възхвала на Твореца, стои някак встрани от тези неща. То дава друга перспектива на човека, занимаващ се с него. Високото изкуство ни доближава до Бог, а съответно и един към друг.
Какво прави лирическият герой на поета, композиторът Бах, в цитираната строфа? Той ликува като пророк Исайя.
Знаем, че пророк Исайя е наричан старозаветен евангелист, предсказал седем века преди Хр. идването на Спасителя и зачеването Му от Девица: „Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил” (Ис. 7:14). Неслучайно в православното богослужение се е съхранил химнът: „Исаие ликуй, Дева имѐ во чреве, и роди Сына Еммануила, Бога же и человека, Восток имя Ему, Его же величающе, Деву ублажаем.“
Манделщам сякаш ни казва, че вярващият в Христос Йохан Себастиан Бах се е показал най-разумен, като със своето творчество, славословещо Бог, се е издигнал над разните спорове и разногласия, присъщи на всяка епоха. Поетът е прав: в музиката на Бах можем да станем съпричастни на хармония и чистота, които не могат да се открият във повседневното.
В истински ценното изкуство ще намерим питателна храна, то ще ни научи, че търпението ражда добри плодове, чийто живот е дълговечен. В него няма натрапчивост и арогантност, на които често ставаме свидетели. То свидетелства за свободата, заложена от Твореца във всеки един от нас.
С помощта на този, за когото виенският класик Бетовен е казал: „Не поток (името Бах е означава поток, б.а.), а океан!“, поетът Манделщам ни приканва към нещо важно: когато вървим по пътя на вечността, да не се заплитаме в дребното. Нека не забравяме това послание. В крайна сметка ние, които претендираме за правилна вяра в Богочовека, сме неизвиняеми, защото не веднъж сме чували думите за ушите и слушащите (срв. Мат. 13:9).