Тази година музикалният свят чества стогодишнина от смъртта на един от най-достойните си и надарени синове – италианския композитор Джакомо Пучини. През ноември се навършват сто години от смъртта на великия оперен композитор, създал не една и две красиви и лесно запомнящи се мелодии. Част от неговата биография са и двата момента, които са ме впечатлили силно и които бих искал да споделя с вас в този кратък текст.
На тези, които биха се усъмнили в религиозната коректност на намерението ми да отбележа нещо важно и поучително от живота на този човек (който не е бил и православен), ще кажа, че Бог се грижи за цялото Си творение и не раздава Своите дарове случайно. Спомнете си историята с римския офицер, чийто слуга беше изцерен само с една Христова дума. Той не беше „правоверен“, но Бог познаваше вярващото му сърце (срв. Мат. 8:5-13).
Пучини, когото мнозина смятат за последния класически оперен творец, още като дете пее в църква, а по-късно, четиринадесетгодишен, става и църковен органист. Интересното при него е, че произхожда от стар музикален род. По-точно той е последният от четири поколения музиканти. Можете ли да си представите какво удивително нещо е това, в рода ти няколко поколения музиканти да подготвят твоето идване?
Всеки един от тези музиканти е вършил съвестно работата си без да знае, че всъщност голямата личност, която трябва да се появи, не е той самият, а един бъдещ гений на музиката, идващ по стъпките му.
Това ни навежда на мисълта, че в живота си всеки от нас трябва да се стреми да живее подобаващо на името християнин, защото нашият начин на живот ще се отрази и на тези, които идват след нас. Неведнъж примерът с предците на Пучини ми е идвал на ум, когато съм се замислял за наследствеността при човека. Наистина удивителен пример!
Защото, ако самият ти притежаваш добри качества, те ще се наследят от твоите потомци, които ще добавят нови добродетели към завещаното от тебе. И обратно, ако притежаваш предимно порочни качества, те ще дооформят може би образа на някого, идващ след тебе, с когото ти не би искал да имаш нищо общо. Не се чудете, не се знае каква почва подготвяме за нашите наследници!
Вторият момент от биографията на композитора, който ще споделя, е свързан с едно негово известно произведение, изпълнявано и до ден днешен по цял свят – операта „Бохеми“.
Знаете ли как Пучини композира края на тази своя опера? Когато маестрото, седнал на пианото си, сътворявал финалните акорди на своето произведение – момента, в който умира главната му героиня Мими, както самият композитор, така и присъстващите негови приятели се разплакали, разчувствани от трогателния завършек. Този пример от света на „профанното“ е показателен и поучителен също за нас, вярващите. Защото това е пример за отдаденост на делото, с което си се заел. Съгласете се, че ако самите ние не сме докоснати от словата, с които се обръщаме към другите (пък били те и слова за вярата), ако самите ние сме индиферентни по отношение на истината, съобщавана от нас на другите, ничие сърце няма да бъде докоснато от тях.
Както споменах в началото, намираме се в годината, в която меломаните ще си спомнят за великия творец на мелодии, затрогващи сърцата. Да служиш на изкуството е наистина благородно занятие. Със своята ненатрапчивост и одухотвореност изкуството нерядко ни откъсва от грубото и материалното, като насочва вътрешния ни поглед към света на невидимото. В днешния свят, вероятно заради превръщането му в изцяло материален, все по-рядко можеш да си поговориш с някого не само за вярата, но и за полетите на истински ценното изкуство.
Джакомо Пучини е насреща. Сто години след смъртта си той продължава да свидетелства, че в човека има струни, зазвучаващи при досега им с хармоничното и красивото, вдъхновени от Небето.
