О. Сергий Булгаков в книгата си Свет невечерный изказва една любопитна мисъл: там, където има място за естетика, няма място за вяра. Или, по-точно казано, с увеличаването на момента на естетическото преживяване религиозното преживяване оскъднява.
Това вероятно е вярно. Вярата е глад и жажда за Бога. Именно тези чувства са в основата на религиозния опит.
Когато човек е смъртно гладен или умира от жажда, той не се интересува от естетика. Той бърза да се насити или да се напие. А само пресищането е способно на гурме.
Естетика, външен вид, красота – в тези думи има нещо непринудено и тържествено, нещо възвишено. И колко далеч са те от мъчителното усещане за самота, от отчаянието на неизлечимо болните, от болката, която смила телата и душите, от „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“.
Не трябва да забравят това нашите православни любители на църковния „разкош“ – помпозни храмове, украсени икони, богато бродирани дрехи, тържествени служби и „византийски напеви“.
Всичко това (с изключение на „напевите“) го е имало и по времето на Христос. И какъв контраст на този фон са били язвите на прокажените, простите груби дрехи на рибарите или простият арамейски език на Самия Христос.
Може би затова вярата Го следваше на брега на езерото и в пустинята, седеше около Него на земята. А Христос ходеше по улиците и къщите на бедняците и митарите, при болните, грозните, отчаяните, за да вдигне падналите, да напои жадните и да нахрани гладните, докато в огромния и величествен храм на Йерусалим красиви хора в разкошни одежди принасяха жертви и се молеха в пустота.
Възможно ли е това да е причината, поради която нашите храмове са празни, защото в тях има твърде много красота, но малко вяра?
Има ли там място за жаждата и за глада? Жажда, която не може да бъде заситена, и глад, който не може да бъде утолен?
И ако някой отчаян сред красотата на литургията изведнъж започне да вика: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“, ще се намери ли място за него в нашия храм? Или ще чуе от всички страни „обладан от демони“? Или ще бъде изведен навън? Ще прекъсне ли свещеникът литургията? Ще коленичи ли до отчаяния човек?
Трудно е да си представим такова нещо. Или вече няма отчаяни хора, или всички разбират, че ненарушимостта на красотата и великолепието са по-висши от човешката скръб.
Източник: личен профил на автора
