Размисли в неделята на Страшния съд
С
трува ми се, че много от проблемите ни в Църквата идват от това, че си поставяме някакви умозрителни не много реални цели, а се отказваме от малките, които често са напълно постижими.
При нас често се среща твърдението: Църквата не е, за да станеш добър човек.
И после следват безброй разсъждения за спасението, обòжението, борбата с греха, смирението, духовния живот и т. н.
Дори наум не ни идва да станем поне порядъчни хора – това не е за нас, струва ни се дребно.
Ние постоянно се обòжваме, смиряваме, спасяваме, извършваме подвизи, а при всичко това, в най-неподходящия момент, „православното“ ни уродливо лице все изскача на показ.
А външните хора, нецърковните, не си поставят големи задачи. Стараят се поне да изглеждат прилично. Напредват полека-лека, вслушват се в мнението на околните, спазват приличие, поглеждат към съвестта си – и много често изглеждат много по-добре от нас.
Но ние, разбира се, ги изобличаваме: външно изглеждат добре, но виж, вътрешно са напълно прогнили. Защото ние тук, ако не знаете, работим над чистотата на помислите. А това тяхното си е чист пи ар…
Все едно да сравняваш матушка Рус и бездуховния Запад.
У нас ще те нахокат, в магазина ще те излъжат и всички са все намусени, но за сметка на това пък имат чистота някъде дълбоко в сърцата. А при тях няма да те хокат, няма да те излъжат в сметката и даже всички наоколо ще ти се усмихват, но ние знаем със сигурност, че сърцата им са прогнили от злоба.
Струва ми се, че това е проблем.
Мисля, че митр. Антоний Сурожки казваше нещо такова: „Стани като начало просто човек“.
На нас тук това не ни е близко – да бъдеш просто човек. Той го е измислил в техния бездуховен Запад…
Просто човек – това не е за нас.
И ето ги резултатите.
Дали църковните хора са пример за честност, искреност, щедрост, неконфликтност, доброта, състрадание и просто усмивка на лицето за нашето нецърковно общество?
Като че ли не толкова.
