Нередности, традиция, закон са три понятия с малка или никаква връзка помежду си. Но ще посочим, че връзка между тях за съжаление има. За съжаление, защото не би трябвало да има, както всеки ще се съгласи.
Църквата е богочовешки организъм. Това го знаят и казват не само богословите, но и всеки по-грамотен вярващ без редовно богословско образование. И съжаление предизвикват случаите, в които надделява човешкото в живота на вярващите (тук влизат и клириците – дякони, свещеници и епископи на всички постове, доколкото всички клирици по презумпция се ръкопологат от средите на вярващите християни). Надделява човешкото и се стига до нередности. Независимо дали ги виждат останалите хора или си затварят очите, за да не ги обвинят, че изпадат в „осъждане на другите“, нередности съществуват. Тях ги предвижда и църковното законодателство, включително и уставът на Българската православна църква – Българска патриаршия. Но те не се случват защото църковното законодателство ги предвижда, а то ги разглежда, защото самото то е плод на дълговековния опит от живота в Църквата.
Нередности има колкото щете в живота на Църквата ни. Извършват ги епископи, свещеници, дякони, монаси, миряни. И вместо да се заведат църковнонаказателни дела, нещата се оставят „висящи“. Уж на някои от нарушителите били заведени дела, но и в тези случаи резултатът е същият като при хората с незаведени дела. Има сякаш страх в църковните съдилища, ръководени по устав от митрополитите, да приложат църковния закон – каноните. Така нещата се затлачват и става традиция. Лоша традиция, всеки го знае, но тя вече се е наложила през последните години в живота на БПЦ-БП и сякаш на никого не прави впечатление.
Такава традиция стана в последните десет-петнадесет години и неспазването на устава на нашата църква от самите митрополити. Това също е „ноторно известно“, както някои префърцунено се изразяват. Нарушава се уставът от митрополитите, когато не свикват Църковния събор, който трябва да се свиква на всеки четири години (виж чл. 18), а не е свикван вече петнадесет години, нито свикват Архиерейския събор; когато не изпълняват решенията на предишните събори (те най-добре знаят кои решения); когато не провеждат заседанията на Св. Синод според изискванията на устава (защото „нямало подготвени преписки“ за разглеждане!?); когато не спазват постановленията на устава за ръкоположения и назначения и пр. Но те са върховната власт – тях кой може да ги съди? Така техните нередности станаха вече отколешна традиция. А тази традиция е на път да стане закон. И ще стане, колко му е?! Само да се смени „бялата гарнитура“ на върха и ще видите.
Необичайна и на пръв поглед дребна проява на всичко това беше една грамота от Софийска митрополия, издадена от „ръководството“ ѝ. И кое е това ръководство? Според неглижирания от всички устав на БПЦ-БП (чл. 81, ал. 3 и 6, и чл. 96, ал. 3) това е митрополитът, който в тази епархия е и патриарх. Само че в случая патриарх-митрополитът не личи да съществува въобще, а някакво „ръководство на епархията“, без участието на митрополита-кириарх, провежда политиките на епархията, включително и въпросната иначе добра и похвална инициатива. Думата „ръководство“ често пъти препраща към нещо безлично, към колективен орган… И това не е въпрос на термини, а спонтанен израз на размитата отговорност в управлението на епархията, който болезнен проблем е известен на всички. Защото към едно такова общо „ръководство“ с готовност се присламчват без да носят отговорност (защото ги няма в устава) всякакви анонимни властови фактори. А стандартното присъствие на подписа на викарийния епископ на Софийския митрополит не решава този проблем, който ще продължи да съществува, докато в нашата църква продължава да се пренебрегва на всички равнища уставът на БПЦ.
Неслучайно историята на православието е изработила и утвърдила точни названия за всичко, включително за оглавяващия една епархия. Защото това не е просто някаква административна структура, а е една малка поместна (епархийска) църква.
Уставът на БПЦ-БП е пределно ясен в това отношение. Само че неспазването му е една от тези нередности, които стават традиция, а сетне традицията лесно става закон. Примери в двухилядолетната история на православието има безброй. И сега се питаме защо това или онова е не по канона и по устава, както подобава на Христовата църква.
Дали ще ни е утеха да прочетем какво пише в началото на едно от своите правила св. Василий Велики? Поне ще е поука: „Усещам твърде голяма болка от това, че отеческите правила са изоставени и строгостта е изхвърлена из Църквата; и се страхувам, че ако такова равнодушие продължава и занапред, църковните работи лека-полека ще бъдат докарани до пълно объркване…“ (Правило 89, втората половина на 4 в.).
