Протойерей Георги Митрофанов, един от последните дон-кихотовци в Московската патриаршия, образован, интелигентен и честен свещеник, неотдавна заяви, че православните, които одобряват войната в Украйна, престават да бъдат християни. Да, именно християни – защото православните отдавна, още от времето на Константин, оправдават и благославят имперските войни.
А Христос, бих искал да ви напомня, проповядваше точно обратното. Той проповядваше действена любов към конкретния човек от всякаква националност и социално положение (нахранѝ, напоѝ, облечѝ, посети в затвора, дай назаем, дай си ризата и т. н.). Спомнете си притчата за милостивия самарянин-гой, който спасил един евреин. Христос учеше да не отмъщаваме, да не се противопоставяме на злото със сила и да правим добро на враговете си (което православните особено не харесват: виж историята с Pussy Riot, оскърбяването на чувствата на вярващите, „а те убиваха нашите осем години, нека сега си платят“, „око за око“ и т. н.).
Христос учеше „Блажени миротворците“, като изобщо нямаше предвид хората с автоматите. Той казваше: „Няма по-голяма любов от тази да дадеш живота си за своите приятели – ближни – братя“. Православните, желаейки по някакъв начин да оправдаят съвременните имперски войни, тълкуват тези думи в смисъл, че войникът, който умира заради своите, е дал живота си за своите ближни. Значи, да убиваш чуждите заради своите и да умреш е върхът на християнската любов. Всъщност, тук има малко християнство. Само елемент на саможертва (но нека не забравяме, че революционерите-атеисти също са се жертвали, дори до смърт). Тук има много повече езичество: така са постъпвали и викингите, и римляните, и японските камикадзета по време на Руско-японската война. Това е разбираема, естествена, но не и християнска добродетел.
А християнското „да дадеш душата си за приятел“ е, например, да облечеш концлагерната дреха на друг затворник и да влезеш в газовата камера вместо него, като Мария Скобцова. Или да рискуваш живота си, за да изнесеш от затвора огромен видеоархив с изтезания, както прави Савелиев. Или пък да служиш самоотвержено като санитар, изтегляйки повече от седемдесет ранени от бойното поле, при това и от двете страни на конфликта, както прави Дезмънд Дос. Защото християнинът не прави разлика между свои и чужди, а има само ближни.
Християнинът няма и цар, а само Небесния Цар. И земното отечество е за него само донякъде, защото Христос ни е призовал да обичаме и да търсим Царството на нашия Небесен Отец.
Иисус изрича думата „отечество“ само веднъж в Евангелията. Знаете ли в какъв контекст? „Никой пророк не е добре дошъл в собственото си отечество“, казва Той на своите съплеменници, с които е бил израснал в Назарет. След това Той добавя: по време на страшния глад при пророк Илия е имало много еврейски вдовици, но той е бил изпратен да помогне само на една вдовица от езически произход. Тогава слушателите на Иисус, наранени в националното си чувство, се вбесили и поискали да Го хвърлят от една скала…
Знаете ли от кого можете да чуете патриотични нотки в Евангелието? От фарисеите. Ето, събралите се фарисеи обсъждат Христос и изразяват консервативни опасения в духа на днешната „заплаха за националната сигурност“: „Ако Му позволим да продължи да учи и да върши чудеса, всички ще повярват в Него. Тогава римляните ще дойдат и ще унищожат и нашето свято място, и нашия народ“ (Иоан 11:48). Грубо перифразирано: победи Христос, спаси Израел!
Между другото, риториката на сегашния патриарх на Московска патриаршия подозрително напомня на риториката на религиозния елит от онова време: нашето свято място (Русия) и нашият народ са заплашени от външни сили (Западът с неговите ценности), затова нека се обединим около националната идея (православието, патриотизмът, Третият Рим).
Преди се подигравах на факта, че Толстой в своето изложение на Евангелието е превел всички фарисеи като „православни“. Сега вече някак си не е смешно…
Пиша това, защото следя реакциите на свещениците и миряните в Руската православна църква и ту се натъжавам, ту се отвращавам, ту се срамувам. Признавам, че самият аз не живея по християнски и вероятно нямам моралното право да съдя. Но истината трябва да се казва, поне един път. Иначе напразно учих в семинарията.
Източник: Ахилла
