Втората дума в това заглавие не я знам точно какво значи. Някой бил казал, че била получена от нашенските думи „КаквО-да-ВИДиш“ или диалектно „Ко да видиш“. Може и така да е, може и да не е. Но тук нещата са много по-страшни от някакви странни думички. Чуй да видиш!
Имало едно време един змей, дето някои му викали „китайски дракон“, а други „изчадие адово“, но всички хора се страхували от него, защото бил много злобен, жесток и не знаел какво е това милост. На всичко отгоре изригвал такъв пламък от ненаситната си уста, че всички наблизо вдигали убийствено висока температура. И това не е измислица – има все още много хора, които са го изпитали на гърба си и в гърдите си, и къде ли не по страдните си телеса. Защото при такъв изпепеляващ огън ти не можеш и да дишаш. Така, я!
Царе и народи се опитвали да се предпазят от змейските лапи и нокти, да предотвратят пагубните му шетания пролет, лято, есен, зима. Ама никак не било лесно или по-точно речено: било твърде неуспешно. Други обаче „рожби ехиднини“ изсред царските поданици намерили хитър начин да се избавят, поне както те си мислели. Упорито и силно стискали очи и казвали: няма такъв змей, това са го измислили някакви лоши хора (няма да им пишем имената, за да не го сметнат някои за реклама), всичко си е наред, кръстете си и да стоим със скръстени ръце! Идейно, нали? Но с това те само улеснявали работата на змея, на когото не се налагало да търси под дърво и камък „кого да глътне“, понеже те сами се навирали в ноктите и зъбите му.
По едно време из разните му там царства и господарства се намерили изкусни лечители, които направили едни церове за лечение на злините от този змей, а и за предпазване да не ви открие и пипне той. И както при всеки цяр, на едни той помагал, на други не успявал, но разправят, че повече били тези, които се излекували. Които пък не можели да се излекуват и си отивали „в земята, от която са взети“, ги слагали в черни чували като черната тая чума и ги погребвали ей така, без да видиш кого погребваш и с кого се разделяш до „оня ден и час“.
Имало пък и такива лечители, които изнамерили предпазни церове против заразяване с отровата и с „всепояждащия огън“ на (уж) китайския змей. Много хора, ама страшно много хора, дори и някои милостиви царе и господари си взимали от този цяр, който при това се раздавал безплатно (ти да видиш!), и казват, че им помагал срещу змейската напаст. Да, ама ония със скръстените ръце веднага почнали да говорят: „То като е безплатно, да не мислите че го раздават от добро сърце? Кой знае какво има в тези церове, какво искат да ни направят и да ни заробят. Защото ние не сме видели никакъв змей досега, сигурно и той е измислица на ония, лошите!“. И понеже говорели много разпалено и искрено (макар и неразумно), мнозина им вярвали и не щели да си взимат от безплатните противозмейни церове, та дори убеждавали и другите хора да не си взимат, защото… и така нататък.
А както се знае от Свещената история, още при първите двама души на този Божи свят, дядо Адам и баба Ева, това съмнение в добрите намерения дори на Бога си било нещо сто процента срещано в човешкото мислене.
Вече стана дума за милостивите царе и господари. Та при тях всеки човек можел да си мисли и да си приказва, каквото си иска. Някои уж на това му казвали демокрация, ама много не ми се вярва, пък и няма значение. Затова, видите ли, се намерили някои велможи граждански и църковни, които обявили (уж) китайския змей за несъществуващ, а борбата и церовете срещу него за чисто и злонамерено шарлатанство, дори за опасни и дори заробващи. Бре-ей! Да се не начудиш…
Само че се случило да се заразят от змейската отрова някои от тези велможи, пък и тук-там по някой си отишъл от този на онзи свят.
Които си отишли, Бог да ги прости! За тях от някакъв сякаш суеверен страх не се говори, че са умрели от змейската зараза. А когато някой попитал „еди-кой си от какво е умрял?“, мъдрите мъдро отговаряли: „От смърт!“. Така питащият се убеждавал в истинността на отговора и преставал повече да пита, защото тя смъртта не е безопасна работа.
Повечето от заразените кръсторъки хора все пак оцелели, защото от немай-къде се съгласили да бъдат лекувани от онези изкусни противозмейни лечители. Само че като ги питали от какво са боледували и какво било това тяхно здравословно изпитание, те обръщали глава и процеждали: „Ами, то, такова… Ама на нас вярата ни е силна!“.
Не щем да си мислим, че които са починали от змейовата отрова, са били със слаба вяра, пък и по въпросите на вярата не сме специалисти. Затова ще поставим просто едно многоточие…
