„Най-сетне нещо позитивно от тоя, дето все търси да критикува негативното!“ – сигурно си казват някои. А става дума за малка шега: след положителния ми тест за коронавирус от изминалата седмица вече и за мене може с чисто сърце да се каже нещо положително!
Близо седмица не съм отварял лаптопа, новините от мрежата следя по телефона си. Не защото боледувам толкова тежко, но болестта си е болест и с нея ти се губи желанието за много неща, които иначе – за добро или за лошо – са ни станали „като слънцето и въздуха“.
Около всички нас има толкова много положителни неща и наистина ми се иска все положителното да виждаме. Дори когато нещата не са весели и радостни. Защото „живеем ли или умираме, Господни сме“ (Рим. 14:8)!
Днес се навършиха петдесет години от смъртта на един забележителен и незабравим предстоятел на нашата Православна църква – Българския патриарх Кирил. Една годишнина, която почти никой не забеляза и не отбеляза, а си заслужаваше, защото големите хора трябва да се помнят и тачат заради нас самите, не заради тях. И за да съм положителен, ще кажа, че това „прескачане“ на общоцърковната памет не е заради коронавирусните ограничения, защото, ето, и църквите ни са отворени, и ресторантите работят. Каква положителност лъха от всичко това, нали? Да!
Починаха епископи и митрополити у нас и в чужбина, дори вирусът повали един патриарх. Отидоха си свещеници, монаси, монахини, безброй християни, а и не само. Но нека сме положителни и да не мислим за тези смърти само като за онзи злокобен скелет с косата или за ковчези и пресни гробове. Защото още в деня на смъртта на големия сръбски богослов Атанасий (Йевтич) духовните му чеда пуснаха негова снимка заедно с еп. Павел (сетне Сръбски патриарх) и митр. Амфилохий, придружени от думи на утеха: вече и тримата са небесни застъпници, както са били духовни отци и опора приживе.
И не можехме във вчерашната задушница да не си мислим за всички отишли си сестри и братя, отци и майки (по плът и духовни), които – по човешки преценено – се нуждаят от нашите заупокойни молитви, но много от които – по Божия преценка – са и наши небесни застъпници пред Него.
Положително минахме и през подготвителните недели на митаря и фарисея (дето на шега и съвсем положително я наричаме наш професионален празник, на богословите), на блудния син (дето без всякакъв сексизъм трябва да признаем и за неделя на съответните дъщери), навлязохме в неделята (в широкия смисъл на седмица) на Страшния съд. Не я наричам месопустна, защото това може да не звучи достатъчно позитивно. А за Страшния съд така или иначе не само аз съм с позитивен тест, позитивни сме всички – и правилите, и неправилите тест, така че позитивността е всеобща.
Такава констатация, независимо от нейната обективна позитивност, не се харесва на някои хора. Затова няма да спираме до Страшния съд, а ще прескочим набързо Сирната неделя с нейното наистина толкова положително даване и искане на прошка, за да тръгнем по нелекия, но изключително позитивен възход към радостта на Възкресение Христово.
Нека всемилостивият Господ Иисус Христос, Който заради нас се въплъти, пострада и възкръсна от мъртвите, да ни удостои с това най-положително събитие в живота на човечеството!
Да бъде!
