Живнах леко от коронавируса и макар още в карантина, рекох да се чуя с внуците по вайбъра и да им разкажа нещо по-различно от ония неща, дето те си ги изравят из мрежата.
- Искам тази вечер да ви разкажа приказка, деца, за църковната гъгрица.
- Дядо, а какво е гъгрица? Нещо хубаво ли е тя, щом е църковна?
- Ами, не, въобще не е хубаво нещо, макар да я наричаме „църковна“. Така както и в рая се е появил грехът, деца, и в Църквата може да има не само добри неща, щом ние се поддадем на лоши мисли и постъпки.
Гъгрицата е една съвсем малка черна буболечка, макар да я наричат бръмбар. Но за разлика от ония големи бръмбари, които през лятото летят и бръмчат около нас, дори ни плашат понякога с вида си, гъгрицата не може да лети, само пълзи и се завира в зърната на житото, ориза, лещата или царевицата. Като си пробие дупчици в тях, тя снася яйца и дори си запечатва дупчицата, докато яйчицето ѝ стане ларва и накрая се превърне в нова гъгрица. Така гъгриците, без много-много да се разхождат, могат да проядат житните или оризени и други зърна не само в пакета, който сме купили от магазина, но понякога, ако не се вземат мерки, и зърната в цели житни складове. Въобще големи бели могат да станат.
В църквата ние често носим варено жито, както и онзи ден на Задушница, и винаги много внимаваме житото да няма гъгрица. А нея не я плаши това, че за варено жито се взима не по-меката, а твърдата пшеница. Защото гъгрицата има едно мъничко, но страшно остро хоботче, с което пробива всякакви зърнени обвивки, за да направи белята си. И като зарази повечето от зърната, житото или оризът стават само за хвърляне.
В църквата има такива работилници, където се вари и приготвя варено жито за помен. И там винаги много се внимава да не се промъкнат и развъдят гъгрици, защото никой не иска да яде такова проядено жито – то е неприятно, а е и вредно.
По-лошото е, деца, че има и хора, които са като гъгриците: настаняват се в църковната житница, похапват си на корем от житцето, сбрано от други хора, пълнеят и се плодят, и се множат, докато накрая човек се чуди как така всичкото до вчера добро жито сега е само за хвърляне. Защото гъгрицата няма наяждане. Тя, макар и да е толкова малко животинче, има огромен апетит и да се чудиш къде слага всичко това, което заграбва от чуждия труд, и го изяжда. Ама така го изяжда, че не случайно ѝ казват напаст: нападне ли нещо, тя го унищожава напълно, защото гъгрицата има корем, но няма сърце, нито мозък да си помисли за онези, които са орали, сели, жънали, вършали, веяли и още толкова труд са положили. Въобще гъгрицата е такова малко чудовище, че и големият разказвач Йордан Радичков пише за нея. Пише не да я хвали, а за да покаже каква голяма напаст е това гърцицата.
Лошо нещо е църковната гъгрица, деца, като всяка една гъгрица. А най-лошото е, че там, където трябва да срещаме само доброто и полезното за хората, съвсем изненадващо се натъкваме на лошото и вредното за всички, дори и за самите гъгрици.
