Една необичайна новина от руската преса привлече вниманието през изминалата седмица: пълнолетни деца искат да бъдат привлечени под наказателна отговорност техните родители и да им бъдат отнети родителските права върху по-малките сестри и братя поради семейно насилие. Сюжетът става още по-неприятен, когато добавим, че става дума за свещеническо семейство. Ако обвиненията се потвърдят, свещеническото семейство е заплашено със затвор от три до седем години.
Батюшката и неговата матушка имали шест свои деца и шест осиновени, с което предизвиквали уважението и възхищението на своята енория и в цялото село (в отдалечената Мордовска митрополия). Семейство за пример, носител на патриархалните християнски ценности. Така изглеждали нещата отвън.
Насилието в това семейство не било „обичайното“, за което често се пише – алкохолизъм, побои, сексуални извращения и т. н., макар физическите наказания на децата да били норма. Насилието било предимно с религиозен характер и заради това много по-разрушително. Всичко се правело с цел децата да бъдат „добри християни“ и да не се отклонят от правия път: ограничаване на контактите с външния свят, лишаване от образование заради т. нар. „домашно обучение“, строги наказания за провинения като ядене на бонбони, побои и изпращане на „поправка“ в манастири в Абхазия, принудително суровоядство, „смиряване“ чрез унижаване…
Алкохолизмът не може да скрие грозното си лице. Сексуалното насилие също. Техните жертви знаят, че са се сблъскали със злото в неговия неприкрит вид.
Но когато насилието е "религиозно", когато е навлякло върху си дрехите на религиозното благочестие, когато удря и унижава от името на Бога – тогава нещата стават много зловещи. Травмите в тези души са дълбоки и непреодолими, може би за цял живот. Както е станало и във въпросното злополучно семейство: техните деца днес не искат и да чуят за Църквата, нито за Бога, от Когото толкова са се страхували. Разривът с родителите ще остане рана, която ще кърви цял живот.
Истина е, че нашето поколение, което влезе в Църквата с падането на атеистичния режим, няма никакъв опит от възпитанието на децата във вярата. Къде минава тънката граница между принудата и доброволното осмисляне? За нас вярата беше осъзнат личен избор на вече зрели личности, готови психически за своя избор. Затова във възпитанието на нашите деца поколението ни със сигурност прави много грешки. И все пак, има една червена линия, която не може да бъде премината от никого, който нарича себе си християнин: не можеш да унижаваш човека, без да трепне сърцето ти и да ти каже, че вършиш нещо нередно. Не можеш да го мачкаш за негово добро. Това е нонсенс. Такива хора по погрешка се наричат християни и злощастно стечение на обстоятелствата им е дало власт над някого другиго. Те са насилници също като алкохолика, побойника и сексуалния маниак.
Няма да забравя сцена между съпрузи, православни християни, след неделно богослужение в една крайморска енория. Жената беше направила "непростима" грешка: беше накарала мъжа си да чака пет минути, за да размени няколко думи със своя приятелка. Мъжът застана в центъра на двора, зае театрална поза и извиси глас така, че да го чуят колкото може повече хора: „Не те е срам, как си позволяваш, тръгвай да се прибираме, кой ти е разрешил да разговаряш?“. На объркания и съвсем тих отговор на жената, че е видяла своя приятелка, православният съпруг отговори с драматичното: „Ние тук нямаме приятели!“. Беше грозно. Стана ми жал за жената, която беше много симпатична, видимо интелигентна, адекватна – за разлика от съпруга си… Помислих си, че това е ежедневие и сигурно е непоносимо. „Дано свещеникът им не насърчава тези „патриархални“ отношения“, си помислих тогава и кой знае защо сама се усъмних в надеждата си…
Този човек беше влязъл в роля – вярваше, че играе ролята на глава на християнско семейство, че така се отнася православният мъж с жена си. Сигурно беше чел някъде такива съвети. Може би дори се виждаше като пустинножител, който възпитава в смирение послушника си… Беше обаче слаб актьор и беше ясно, че просто е комплексиран и психически неуравновесен човек.
Но има и по-добри актьори, не така инфантилни – тях е по-трудно да разпознаеш като егоисти и насилници, удобно скрили се зад паравана на религиозното благочестие (сред тях е и любимият на десетки хиляди християни руски проповедник о. Андрей Ткачов, който обаче има дар слово – поне доскоро, така че насилническото отношение към хората в проповедите му много по-трудно се разпознава…).
Защо животът в църковните среди не разпознава насилието като чуждо тяло? Защото свободата, този основоположен принцип на отношенията ни с Бога, не е сред „традиционните християнски ценности“. Парадоксално, но свободата се възприема като източник на грях и много религиозни хора инстинктивно я смятат за опасност. Не я допускат нито в личния си живот, нито в отношенита си с ближните, а ако имат власт – лишават от нея и другите.
Спомням си превърналата се в църковен фолклор реплика на един руски игумен, бивш военен, който казвал за нехайните монаси в манастира си: „Ако не искат да се спасят доброволно, ще ги спася насила!“.
Егоизмът, който никога не е в истината, се храни от насилието върху другите. Желанието да подчиниш, да постигнеш своята воля вдъхва фалшивото усещане за спокойствие на насилника, докато на практика всяко насилие върху другите отнема вътрешния мир, изпълва душата с напрежение, защото е чуждо на Христовия дух: „Научете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29).
А разстоянието от психическото насилие до физическото е по-малко от крачка.
Затова, когато говорим от името на Църквата, че защитаваме „традиционните семейни ценности“, трябва първо за себе си да изясним какви точно „ценности“ отстояваме – да не би пък да не са християнски, да са си нашите стари, егоистични, на "ветхия" човек, неизцелен и недокоснат от благодатта, която смекчава сърцето? И вместо да свидетелстваме за Христовия мир, за който благовести небето и земята в тези Рождественски дни, ние да бъдем проповедници на своята себична правда, в която не почива Божият Дух.
