В деня на християнското семейство един български град е в траур – защото една майка уби децата си. След тези думи като че няма какво да се каже. Колко силна трябва да е една болест, за да преодолее инстинкта на майката, по-силен дори от инстинкта за живот? Една трагедия, която думите отказват да описват. Трагедия за майката, която вече едва ли ще намери обратния път към себе си, трагедия за бащата, за техните родители; и безброй въпроси защо и къде сбърках, които тези хора ще носят със себе си до гроб, а може би и след това. Ние, „нормалните“, инстинктивно избягваме да задържаме мислите си върху такива драми. Да, те излизат много извън рамките на здравия разум и желанието да излезем от този мрак е разбираема защитна реакция. Нормална реакция на нормални хора. За другите си има психиатри и социални работници. Явно те не са си свършили работата, както трябва.
Днес ще прозвучат много възвишени думи за празника на християнското семейство. За това какво трябва да бъде християнското семейство, как родителите трябва да въвеждат децата си в Църквата, да ги кръщават, възпитават в традиционните български ценности. Познати думи, които изричаме всяка година. Сигурно ги е чувало и почерненото семейство. Поне за това говорят публикуваните техни снимки пред олтара на български храм, с вероятно току що кръстеното детенце.
Сигурно е също, че в този ден в много български семейства, в прекалено много, атмосферата няма да бъде празнична, защото празникът отдавна няма място там. Насилието е всекидневие, ударите с думи и юмруци се редуват, а душата отдавна е изтръпнала и не усеща нищо. Нито празник, нито делник. Само един полумрак, който бавно се сгъстява.
А църковните слова в този ден са посветени на един друг свят – мирен и възвишен, където няма насилие, а само чистота и святост.
Имат ли пресечна точка тези два свята?
За съжаление, не. Те съществуват паралелно в домовете и сърцата на много наши сънародници, православни християни по кръщение.
И тази безконфликтност на съвместното съществуване на възвишения християнски свят и нелицеприятното, грозно всекидневие е по-разрушителна за личността от всяка клинично доказана шизофрения. Защото приспива съвестта, храни егоизма, оправдава насилието. Може да стигнеш до там - всеки ден да влизаш в храм, да слушаш проповеди (дори сам да проповядваш) и несмутим да отглеждаш в душата си семето на агресията, омразата, непоносимостта към ближния, към домашните.
Словото на Христос не е било стерилно. То не е успокоявало, не е създавало празнична атмосфера, а е разтърсвало, предизвиквало дълбоки колизии, убивало инерцията на живота. Такава трябва да бъде и църковната проповед днес. В противен случай празникът губи силата си. А солта, която губи силата си, никому не е потребна. Тя не може да спре разложението и смъртта и затова става излишна.
Липсва живото слово на Църквата към семейството днес. А на празници като днешния тази липса става още по-очевидна. Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни (Евр. 4:12).
Тези два свята – на грешния човек, поразен от егоизма си, и на детската простота на Мария, изкачваща стълбите на храма – трябва да намерят своята пресечна точка. Тази среща няма как да е „празнична“ и безконфликтна, но ще предизвика сътресение до дъното на душата. И оттам може би, по Божия милост, ще излязат демоните, които ни карат да мразим, да сочим с пръст, да убиваме с мисли и думи. А понякога и наистина.
Затова обаче трябва да имаме смелостта да говорим истината – за българското семейство и за корените на насилието. Корени, които са намерили почва не само в чуждите сърца, но може би и в нашите.