Мобилно меню

4.7926267281106 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (217 Votes)

162874.pЗлополучната среща на генералния директор на БНТ със синодни митрополити по повод предаването „Вяра и общество“ отвори кутията на Пандора за нашата Църква. И това, което излезе на бял свят, никак не е добро. Публичният линч, особено с участието на Църквата, никога не изразява истината. Независимо от намеренията. Обществото, колкото и непросветено да е, безпогрешно усеща това и се изпълва с недоверие към тези, които заклеймяват, които сочат с пръст и искат от „кесаря“ да вземе меча си и да го употреби, призовавайки за това „от Божието име“.

Не е християнско да търсиш възмездие от светската държава за „оскърбените си религиозни чувства“. Не е нормално с благочестив вид да сочиш някого с пръст, да го наричаш безбожник и безброй други клевети, при това държейки плакат с думите: „Злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се“. Особено когато това е твой брат в Христос. И не, това не е ревност за истината! Това е обикновено и незряло желание чрез нечие публично унижение да потвърдиш пред себе си и пред околните своята субективна правилност или „благочестие“, казано на християнски език. Дали правим връзката между тези свои религиозни преживявания и общите закони на психологията, според които колкото по-неуверен е човек, колкото по-неспокойна е съвестта му, толкова по-категорично безмилостен е в заклеймяването на другите?

Как умеем лукаво да се скрием от съвестта си! Надминаваме в това изкуство древните фарисеи, когато твърдим: „Аз може да съм прелюбодеец, таен или явен, но имам свещеното право да соча с пръст врага на Църквата. Аз съм най-окаяният от всички грешници, но за вярата съм огън и компромиси не правя“...

Понякога ми се струва, че „православните“ можем да напълним учебниците по психопатология: да се учат студентите колко изобретателен може да бъде човек, когато иска да се скрие от себе си, а и от Бога. С всички неминуеми последици за психичното ни здраве.

А ако за нас психологията не е авторитет, нека погледем в Евангелието, което толкова тачим (поне при пренасянето му на Малкия вход).

От Христовата притча виждаме, че соченето с пръст давало спокойствие на фарисея в храма, създавало измамно чувство: „Виж, Господи, онзи. Той очевидно е грешник, а аз не съм, поне не така очевидно... На фона на неговата неправедност аз изглеждам твърде добре и няма начин Ти да не виждаш това“.

След религиозното самодоволство задължително идват камъните.

„Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък!“.

Sophia Vologda GreshnВ отговор на свещения гняв, който убива, Христос писа безмълвен по земята пред слисаните погледи на фарисеите, които с ужас разчитаха своите тайни грехове: „М(ешулам) открадна скъпоценности от храма. А(шер) прелюбодейства с жената на брат си. Ш(алум) лъжесвидетелства. Е(лед) бие баща си. А(марих) е содомит. И(оел) се поклони на идолите...“. Евангелието не казва как са се развили след това техните лични съдби. Твърде вероятно е да са предпочели своята правота пред безмълвното чудо на Христос. Наистина, бронята на фарисейството е непробиваема от благодатта!

Цялата тази благочестива вакханалия, която се излива сега в социалните мрежи срещу един християнин, с нищо по-лош или по-добър от всички останали, е диагноза за нашата Църква. Ние сме една незряла църковна общност, в която няма авторитети, които да учат християните да различават благочестието от екзалтираното сочене с пръст, свещения гняв от обикновената религиозна невроза, ревността към истината от ревността към собствената „правота“. Това са все трудни за различаване душевни състояния, които неопитните в духовния живот много често бъркат. Не всичко, което блести, е злато и не всичко, което изглежда благочестиво, е праведно.

Отчайващо е, че след три десетилетия свободен живот за Христовата църква в България нашето християнско благочестие остава все така незряло, все така немощно да различи добродетелта от отровния ѝ двойник – първо в себе си, а след това и в другите. А отровният двойник на християнската добродетел е много лукав: това е същата тази добродетел, но поливана с водата на егоизма и самомнението. Резултатът е диаметрално противоположен.

„По плодовете ще ги познаете“. Добродетелта прави човека свободен, благ, милостив, дълготърпелив, строг към себе си и снизходителен към другите, мирен. Отровният ѝ двойник прави християнина сляп за страстите си, роб на егото си, изнервен, избухлив, жестокосърдечен, снизходителен към себе си и безкомпромисен към другите, постоянно напрегнат. Всичко това затваря сърцето за действието на Духа.

Жалко е, че църковното ни ръководство тръгна да сипва вода в тази мелница. Не трябваше да придава официален статут на евтиното религиозно слово, размиващо границите между ревността към истината и егоистичната ревност, която апостолът нарича „ревност не по разум“. Ще рече: ревност за истината, движена от неизцеления разум. Плодовете за Църквата ни няма да са добри, защото крайният резултат зависи не от желанието, било то и благо, а от начина, по който е осъществено (не в това ли е същността на прародителския грях?). Публичното унижение, особено когато е инициирано от институции – държавни, църковни и др., винаги героизира жертвите в съзнанието на хората и придава в техните очи легитимност на идеи, които иначе не биха приели безкритично. Така всяко гонение постига обратния ефект на очаквания.

Падането от екран на „Вяра и общество“ ни най-малко няма да реши проблема с това как стои Църквата ни в публичното пространство, защото проблемът на Църквата не може да бъде едно предаване, каквото и да е то. А никак не може да бъде проблем фактът, че някой някъде критикувал християните, с основание или не. Проблемът на Църквата ни са размитите критерии за добро и зло на самите християни, неспособността да „различаваме духовете“, лесното увличане на вярващите по всяка реч, галеща слуха с благочестива звучност. Що за християни сме, щом всеки може да ни излъже с думи, щом цялата ни вярност е към видимото, а ни се губи същността и дори въобще не ни интересува? Тази инфантилност се разпознава от хората, включително и от т. нар. безбожници, които получават оправдание пред съвестта си за своя негативизъм към Църквата на Христос. „Защото заради вас се хули Божието име между езичниците...“.

В Русия десетки хиляди вярващи следват религиозни водачи като нашумелия тези дни схиигумен Сергий (Романов) – те са повярвали на агресивното му слово, не са усетили неговия анти-Христὸв дух заради същата тази своя духовна инфантилност и лековерие. Вярвали са му и все още му вярват, защото „звучи много благочестиво“ и понеже и ние се мислим за благочестиви, то явно сме единомишленици. Сигурно е, че думите и поведението му се харесват и на много от родните религиозни хора, които искрено не разбират какъв е проблемът, след като всичко звучи така ревностно и благочестиво. Звучи...

Нашето религиозно лековерие е не по-малко. В случая единственото, което ни спасява от подобни разрушителни за вярата явления, са малките мащаби на нашето „словесно стадо“. И нас обаче ни заквасват със същия квас: сладък на вкус и мирис, приспиващ духовните ни сетива и подхранващ егоизма ни, така че неусетно ставаме фарисеи, готови да жертват всекиго заради „правдата“. Жертвата, която си избираме, зависи от идеологическото поприще, на което се подвизаваме. При това след жертвоприношението оставаме със спокойна съвест. Защото желанието ни е било „благочестиво“.

Колко е хубаво, че Господ не е като нас, Неговите последователи, и че Неговите пътища не са нашите пътища. Че гледа по-дълбоко от идеологическите ни пристрастия. Иначе отдавна да сме „свалени от екран“ заради „правдата“. Вместо това Бог реши друго: в предвечния Си план заради нашата свобода и „право на грешка“ Той предпочете да жертва Себе Си. Дори до смърт.

Колко е трудно да Му подражаваме!


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6uq6r 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора