Уважаеми приятели от “Двери”,
Идеята на Негово Викопреосвещенство митрополит Йосиф за “Работилница в помощ на VІ ЦНС”, подкрепена и реализирана от „Двери“, е прекрасна, макар и в известна степен закъсняла (по отношение мандата на VІ ЦНС). Както се казва обаче в българската поговорка – по-добре късно, отколкото никога.
Някои от предложенията за промяна, допълнения и изменения в Устава на БПЦ, направени от читателите на „Двери“, са изключително качествени и полезни. Те могат и трябва да бъдат взети предвид при бъдещите действия и решения на ЦНС.
В същото време категорично ще отбележа следното:
1. Колкото
и добри предложения по отношение на
Устава на БПЦ да са постъпили в
“Работилницата”, то ефектът ще е
нищожен, защото този подход е “работа
на парче”. Необходими са усилия и
сериозна експертна работа по приемане
на Устава на БПЦ, който да отговаря на
времето, в което живеем – както по
отношение на литературен език, така и
по отношение на отделните канонични
институти, заложени в него. В тази връзка
само ще припомня, че Уставът на БПЦ е
създаден и промулгиран в правното
пространство по времето на най-тежките
за България и за Православната ни църква
години на войнстващ политически атеизъм
– в края на 40-те години на миналия век
(утвърден е без знанието на Св. Синод на
31 дек. 1950 г.). В този смисъл БПЦ в лицето
на нейното ръководство и делегатите на
ЦНС трябва да застанат на висотата на
своето служение и призвание и да вземат
категорично, а не половинчато решение
– дали ще останат във времето на
тоталитаризма и атеизма, съпътствани
в устройството и управлението си от
техния нормативен съвременник –
действащия Устав на БПЦ, или ще
предприемат стъпки за възстановяване
на каноничната традиция, съобразена с
реалностите на днешния ден.
2. Не е маловажно и обстоятелството, че сега действащият Устав на БПЦ се намира в явно противоречие с много текстове от Закона за вероизповеданията (2002 г.), защото по силата на същия специализиран закон в областта на вероизповеданията Уставът на БПЦ се явява подзаконов нормативен акт и не трябва да му противоречи.
Абсурдно и правно несъстоятелно е взетото решение по време на проведената редовна (първа) сесия на VІ ЦНС: “2. Втората сесия на Църковно-народния събор продължава с разглеждане на внесения проект за изменение и допълнение на Устава на Българската православна църква, без да се преразглеждат и прегласуват вече приетите текстове”. Това решение първо е в смислово противоречие с чл. 126 от Устава на БПЦ (защото по време на втората сесия делегатите са в право да отменят цитираното решение). Второ, окончателният текст винаги се приема със заключително гласуване на целия закон. Трето, вероятността да се появят колизии на текстове след чл. 33 с такива до него е реална. Четвърто, дори и по отношение на редакцията на Устава на БПЦ е напълно възможно да настъпят промени, които не биха могли да се извършат, без да има синхрон между отделните части от Устава.
3. Най-сериозен обаче е въпросът по отношение на легитимността на самия VІ ЦНС. Без да се впускам в детайли ще отбележа само няколко пункта от тези сериозни мои опасения:
а) в предоставения проектотекст на Устава на БПЦ (раздаден на делегатите в последния момент) се забелязват текстове в автентичния текст (т. е. действащия Устав на БПЦ), които не са били санкционирани с решения от нито един проведен ЦНС. С други думи, съществува подмяна на определени тесктове, а в други случаи - цели алинеи и точки от нормативния текст са заличени (виж напр. чл. 16, т. 10 от автент. текст – с чл. 16, т. 8 от предоставения на делегатите текст; вж. т. 10 от предоставения текст – такова законоположение не е взимано от ЦНС; вж. и заличените текстове на т. т. 9 и 10 от същия чл. на действ. Устав на БПЦ). Такива примери могат да се посочат и на други места в Устава на БПЦ... В този пункт подчертавам изрично, че решенията на Св. Синод по отношение на евентуални промени в Устава на БПЦ могат да имат само препоръчителен характер, от тях не биха могли да произлязат правни действия и от само себе си да променят Устава на БПЦ. Само в пълномощията на ЦНС е да променя, допълва, изменя и отменя текстове от Устава (вж. чл. 126, т.т. 1, 2).
б) Според Устава на БПЦ мандатът на ЦНС е четиригодишен. Служебният период на членовете на ЦНС също е четиригодишен (чл. 38). Следователно, като се има предвид, че сегашните членове на VІ ЦНС са избрани преди три (3) години, възниква основателният въпрос за продължаването на тяхната дейност като делегати от следващата година, когато изтича техния мандат?! “Мандат” означава точно определено време на пълномощие, време на доверие.
в) Във връзка с посочения по-горе проблем с подмяната на автентични текстове на Устава на БПЦ с нерегламентирани такива възниква и друг изключително сериозен въпрос – този с легитимността на VІ ЦНС от гледна точка на самия състав на Събора. Според действащия Устав на БПЦ (вкл. и новите две епархии – Плевенска и Доростолска) общият състав на делегатите аритметично трябва да отговаря на сбора от предвидените според Устава участници. Свидетели бяхме обаче (по време на първата сесия) на противоречива и различна информация за броя на делегатите, която във всичките случаи не отговаряше на императивните изисквания на Устава на БПЦ. Стигна се дотам, че официално беше съобщено, че на мястото на чувстващия се в недобро здравословно състояние уважаван Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон в дейността на VІ ЦНС участва неговият викарен епископ Тихон. Проблемът в случая е принципен и не е персонално насочен. Според чл. 29, т. 2 от Устава на БПЦ в ЦНС участват “по трима енорийски свещеника и четирима миряни от всяка епархия”. В случая “енорийски свещеника” пряко указва правото на участие на определена група от състава на клира в ЦНС. Освен това Уставът на БПЦ не е предвидил, че в случай на болест на съотетния митрополит, то последния би могъл да се представлява от друг епископ. Това, разбира се, би могло и да е законоположение, стига обаче да е нормативно утвърдено и то от ЦНС.
С бележките, изказани дотук, изразявам личната си позиция, според която VІ ЦНС трябва да се саморазпусне (по време на втората си сесия през есента на т. г.) и да се пристъпи към процедура за свикване на редовен ЦНС. В противен случай възможността от оспорване на евентуално взетите решения по време на Събора е реална – както на църковно ниво, така и пред независимата съдебна власт на Р. България. Дали това ще се случи?!... По-скоро съм в песимистично очакване с оглед на административно-управленческата криза, в която се намира БПЦ. Надявам се обаче, че е “облаче и ще премине”! Дай Боже да сме свидетели на този процес на възраждане!
С поздрави и молитвени благопожелания за отговорност и успех,
доц. Д. Николчев
2. Не е маловажно и обстоятелството, че сега действащият Устав на БПЦ се намира в явно противоречие с много текстове от Закона за вероизповеданията (2002 г.), защото по силата на същия специализиран закон в областта на вероизповеданията Уставът на БПЦ се явява подзаконов нормативен акт и не трябва да му противоречи.
Абсурдно и правно несъстоятелно е взетото решение по време на проведената редовна (първа) сесия на VІ ЦНС: “2. Втората сесия на Църковно-народния събор продължава с разглеждане на внесения проект за изменение и допълнение на Устава на Българската православна църква, без да се преразглеждат и прегласуват вече приетите текстове”. Това решение първо е в смислово противоречие с чл. 126 от Устава на БПЦ (защото по време на втората сесия делегатите са в право да отменят цитираното решение). Второ, окончателният текст винаги се приема със заключително гласуване на целия закон. Трето, вероятността да се появят колизии на текстове след чл. 33 с такива до него е реална. Четвърто, дори и по отношение на редакцията на Устава на БПЦ е напълно възможно да настъпят промени, които не биха могли да се извършат, без да има синхрон между отделните части от Устава.
3. Най-сериозен обаче е въпросът по отношение на легитимността на самия VІ ЦНС. Без да се впускам в детайли ще отбележа само няколко пункта от тези сериозни мои опасения:
а) в предоставения проектотекст на Устава на БПЦ (раздаден на делегатите в последния момент) се забелязват текстове в автентичния текст (т. е. действащия Устав на БПЦ), които не са били санкционирани с решения от нито един проведен ЦНС. С други думи, съществува подмяна на определени тесктове, а в други случаи - цели алинеи и точки от нормативния текст са заличени (виж напр. чл. 16, т. 10 от автент. текст – с чл. 16, т. 8 от предоставения на делегатите текст; вж. т. 10 от предоставения текст – такова законоположение не е взимано от ЦНС; вж. и заличените текстове на т. т. 9 и 10 от същия чл. на действ. Устав на БПЦ). Такива примери могат да се посочат и на други места в Устава на БПЦ... В този пункт подчертавам изрично, че решенията на Св. Синод по отношение на евентуални промени в Устава на БПЦ могат да имат само препоръчителен характер, от тях не биха могли да произлязат правни действия и от само себе си да променят Устава на БПЦ. Само в пълномощията на ЦНС е да променя, допълва, изменя и отменя текстове от Устава (вж. чл. 126, т.т. 1, 2).
б) Според Устава на БПЦ мандатът на ЦНС е четиригодишен. Служебният период на членовете на ЦНС също е четиригодишен (чл. 38). Следователно, като се има предвид, че сегашните членове на VІ ЦНС са избрани преди три (3) години, възниква основателният въпрос за продължаването на тяхната дейност като делегати от следващата година, когато изтича техния мандат?! “Мандат” означава точно определено време на пълномощие, време на доверие.
в) Във връзка с посочения по-горе проблем с подмяната на автентични текстове на Устава на БПЦ с нерегламентирани такива възниква и друг изключително сериозен въпрос – този с легитимността на VІ ЦНС от гледна точка на самия състав на Събора. Според действащия Устав на БПЦ (вкл. и новите две епархии – Плевенска и Доростолска) общият състав на делегатите аритметично трябва да отговаря на сбора от предвидените според Устава участници. Свидетели бяхме обаче (по време на първата сесия) на противоречива и различна информация за броя на делегатите, която във всичките случаи не отговаряше на императивните изисквания на Устава на БПЦ. Стигна се дотам, че официално беше съобщено, че на мястото на чувстващия се в недобро здравословно състояние уважаван Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон в дейността на VІ ЦНС участва неговият викарен епископ Тихон. Проблемът в случая е принципен и не е персонално насочен. Според чл. 29, т. 2 от Устава на БПЦ в ЦНС участват “по трима енорийски свещеника и четирима миряни от всяка епархия”. В случая “енорийски свещеника” пряко указва правото на участие на определена група от състава на клира в ЦНС. Освен това Уставът на БПЦ не е предвидил, че в случай на болест на съотетния митрополит, то последния би могъл да се представлява от друг епископ. Това, разбира се, би могло и да е законоположение, стига обаче да е нормативно утвърдено и то от ЦНС.
С бележките, изказани дотук, изразявам личната си позиция, според която VІ ЦНС трябва да се саморазпусне (по време на втората си сесия през есента на т. г.) и да се пристъпи към процедура за свикване на редовен ЦНС. В противен случай възможността от оспорване на евентуално взетите решения по време на Събора е реална – както на църковно ниво, така и пред независимата съдебна власт на Р. България. Дали това ще се случи?!... По-скоро съм в песимистично очакване с оглед на административно-управленческата криза, в която се намира БПЦ. Надявам се обаче, че е “облаче и ще премине”! Дай Боже да сме свидетели на този процес на възраждане!
С поздрави и молитвени благопожелания за отговорност и успех,
доц. Д. Николчев
