Отец Петър Цанков отговаря на читателите, които го подкрепиха в дискусията "Старозагорска митрополия реагира светкавично на коментар в Двери.БГ"
Драги приятели на Христовата Църква,
Има един християнският принцип: ,,да бъдем по-ниски от тревата, по-тихи от водата и по-незлобиви от гълъбите...”
Ще се опитам да дам обективен отговор на въпроса: защо митрополит Галактион ме освободи от епархията си?
През м. март 2008 г. получих от посолството ни в Кралство Нидерландия покана да обслужа нашите сънародници за Великденските празници. Междувременно митрополитът, въпреки несъгласието ми, ме пенсионира. И трябваше вече да мисля по пенсионерски със 70 Евро на месец. На поканата отговорих положително, след като съгласувах със събрата си о. Николай как ще проведе Великденските служби в храм “Св. Пророк Илия” гр. Казанлък. Разбира се с молитвеното песенно участие на основания не без мои усилия църковен хор
Както е редно, аз подадох съответна молба до митрополита за отпуск от 23 април до 29 април 2008 г. А билетите, както и програмата бяха вече оповестени. Митрополитът не одобри моята молба. Наложи се да напиша допълнително обяснение. И... заминах. Там нашите сънародници имат добри материални и професионални придобивки, но си нямат богослужение, нямат св. Литургия, св. Причастие. Нямат свещеник. И си спомних Пророка: ,,Скитат се Моите овци по всеки висок хълм. Никой не попитва за тях, никой не ги дири...” (Йезекиил 33 и 34 гл.). Когато се върнах в Казанлък, о. Председателят ми даде заканителния отговор на митрополита: ,,Ако ти заминеш, ще бъдеш освободен от епархията ми.”
Мислех, че ще ми се размине. Но
като във фокус при митрополита са пристигнали няколко доноса! Единият е от
Карловския архиерейски наместник, който чрез митрополита си Пловдивски Николай ме
обвинява в нарушаване на канона. Че на 14 октомври 2007 г. уж съм осветил в чужда епархия новоизработените
за храм “Св. Архангел Михаил” в гр. Калофер камбани. Съвсем по сатанински: Истина, полуистина и лъжа! Истина е, че бях в гр. Калофер, полуистина е, че присъствах на
освещаването. Но е лъжа, че аз съм ги осветил. А те бяха осветени от енорийския свещеник и
Архимандрит Дамян от Калоферския мъжки манастир. И не на 14 октомври, а на 13
октомври вечерта... И от митрополията ми поискаха писмено обяснение, което
своевремено направих. Завърших така: “Ако архиерейският наместник не може да
посочи двама или трима свидетели, както препоръчва св. ап. Павел, то нека да посочи поне един.
Няма такава нещо!”
Забележете! У архимандрит Софроний (Сахаров) в книгата му ,,ДУХОВНИ БЕСЕДИ” на стр. 42 четем: ,,На богослужението през Великия пост силно се подчертава Христовата любов, която стига до пълно самоотричане и саможертва. Тя предизвиква омраза и гонение у хората в този свят. Това е непостижима тайна, но знаем, че е така. Знаем, че не искаме никому никакво зло да сторим. Но все пак Господ е казал: ,,Ще бъдете гонени и мразени”. А когато ни мразят, ние се уподобяваме на Христос, който страда на Голгота”.
Малко нескромно, но от това малко селце излязохме 5 действащи свещеници.
Когато с написана обява оповестихме идването на архимандрит Захария от Есекс – Англия с благословението на Н. Св. Патриарх Максим за 23 юни 2008 г. в гр. Казанлък, отец председателят доста се сърди и я махна. Даже и не уважи с присъствието си именития гост, който изнесе душеполезна сказка за тайнството Евхаристия и който отговори на животрептущи въпроси. На изпратената своевременна молба до митрополита за благословение ние до последно не получихме чакания отговор.
Но чашата като че ли ,,преля” с писмото на анонимната читателка от Казанлък. Ако знаех, щях да направя всичко възможно да не се пише каквото и да било. Особено по адрес на митрополита. Но станалото е станало.
Със свещ. Константин имаме дълго ползотворно познанство, чийто завършек е, че той стана клирик на Старозагорска епархия. Интелигентен, познаващ и прилагащ добре Свещеното Писание и Св. Предание, като не по-малко успешно води духовното Христово стадо при ,,Живата вода”...
Защо народът Божий искаше ние да бъдем заедно, в един храм? Защото той интуитивно усещаше ползата от единомислие на свещениците. Когато Иисус изпращаше ученици по села и градове, Той ги изпрати не произволно по двама, а по дух (Лука 10 гл.). Както казва и на друго място: ,,Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:19).
Кой има полза да не сме заедно? Естествено – “бащата на лъжата и човекоубиецът – дяволът!” (Йоан 8:44)
Прочетох по ИНТЕРНЕТ много затрогващи писма, отзиви. Почти смутено си мисля: не се ли изпълняват Христовите предупреждения: ,,Горко вам, когато всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26).
Дали съм изненадан или притеснен? – Да, изненадан съм, че толкова време ме търпяха! Да съм притеснен? - Да! Но не за себе, а за народа ни, който по обясними причини е лъган, атеизиран, упражняващ езически обичаи и др. От които произлизат толкова лични и обществени недъзи, драми.
Мога да виждам само моите си не малко прегрешения (Псалом 24) и да не осъждам братята си, но не мога да се начудя как тези “братя” четат предпричастната молитва: ,,Господи, няма да ти дам целувката на Юда, нито ще издам тайната на враговете ти.” (Служебник, стр. 99)
Това, което прочетох, колкото и добронамерено да е, аз го отнасям към Господ, Който ни е казал: ,,А вие, когато изпълните всичко онова, което съм ви заповядал, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.” (Лука 17:10) Или както пише св. цар Давид: ,,Не нам Господи, не нам, а на Твоето име дай слава” (Псалом 113).
На мен ми е интересно и приятно, когато виждам резултатите от молитвите. Ако ние не можем да направим един косъм бял или черен, то какво можем да направим за човека? - Нищо. Всичко прави Бог чрез Сина Си Господ Иисус Христос.
А сега малко история. През тази 2008 г. аз навършвам 50 години откакто съм дейно в лоното на Православната ни църква. През 1958 г. влязох в Семинарията на гара Черепиш. След това казарма, Духовна академия, църковен певец, свещеник в с. Енина и гр. Казанлък. Но като че ли по Божий промисъл Той закали вярата ми в Соколския манастир от лятото на 1957 г. до края на август 1958 г., когато бях едва 14-годишен. Там в манастира гледах добитък, помагах в кухнята, подреждах гостните стаи, посрещах богомолни и други групи. Сутрин от 5 ч. и вечер до 10 ч. И тормоз от тогавашния не особено набожен игумен. Вече покойник. И му казвах: “И с камъни да ме товариш, аз пак ще вляза в семинарията...” А той искаше да му чиракувам. Без пари.
После като семинарист с приятели няколко години от 1961 до 1964 г. редовно и доброволно бяхме певци, екскурзоводи и общи работници в Преображенския манастир. Така че познавам духа на благородното монашество. И на друго монашество, което не е съвсем в духа на “Завета” на св. Йоан Рилски.
В моето 37-годишно свещеническо служение, разбира се с безброй грешки, съм имал само два пъти по 3 години живот без гонения. Първия път бях закрилян от покойния вече отец Димитър Добрев – архиерейски наместник на гр. Казанлък. От октомври 1982 до октомври 1985 г. Царството му небесно! С голямо сърце! И като баща, и като духовник, и като човек, и като събрат. Започнахме в храм “Успение Богородично” с няколко десетки килограма свещи, с няколко благочестиви жени и с натрупан огромен финансов дълг към митрополията. Само за година-две храмът се изпълни с народ, свещите се увеличиха многократно, дълговете се изплатиха. Е, не останаха доволни събратята ми. Малко преди да почине, а с мен той споделяше всичко, наместникът ми каза: “Отивам си от този свят обиден...”
Преди всичко работата на духовника е да построи духовен храм в душите, в сърцата на хората. Независимо от пол, възраст, образование. Другата грижа е да построи, ако не свой, то поне църковен дом. И такъв построихме първо в с. Енина, а след това и храм “Успение Богородично” се сдоби с просторен тристаен апартамент, на 3-4 минути от храма... И досега живеещият наготово свещеник не почерпи поне една чаша вода... Да е жив и здрав!
През декември 2001 г. абсолютно по моя вина и грешки и не без съдействието на дявола бях освободен от храм “Успение Богородично.” За разлика от сега тогава го изживях тежко, депресиращо.
Митрополитът ме премести в един краен и позамърсен храм заедно със свещ. Николай и свещ. Константин. Почти без посещение. Само за 2-3 години, благодарение най-вече на свещ. Николай, храмът вътре и градината вън станаха образцови. От 13 лв. капитал и 136 броя свещи, с няколко благочестиви старици само за три години храмът се изпълни с народ, свещите достигнаха до 350-400 кг и ремонт за няколко десетки хиляди, с дарение от наши заможни приятели. Но само три хубави и благодатни години...
На 15 март 2005 г. със заповед № 12 свещ. Константин беше освободен и преместен в друг храм между чужди за него събратя. Мене ме свалиха от председателството... Нищо. Горещите сълзи и молби на стотиците енориаши не можаха да стопят ледовете на митрополитското сърце. И свещ. Константин прекарваше дълги безсънни нощи с един и същи въпрос: “Защо се руши доброто начинание? От кого и защо?”
Мисля, че достопочтеният митрополит Йосиф, с когото имах честта за бъдем заедно студенти в Духовната академия при дядо епископ Николай, в неговата похвална изповед от 1 юли 2008 г. дава отговор. ,,Когато Св. Синод реши, че ще ставам епископ, то активисти в расо и цивилно облекло понечиха тайно да ме привлекат към техните занимания...”
И друго много важно, но тъжно. Архимандрит Нектарий Мулациотис от гръцката църква е написал едно сериозно аналитично изследване на протичащите в днешно време белези на Второто пришествие. В глава 6-та от книгата си: “Кога ще настъпи Второто пришествие?” в глава 6-та, “Раздори в клира”, четем: “Белег на Второто пришествие ще бъде омразата между клириците, които живеем в тези последни времена!” И завършва със затрогваща молитва: “Господи, Господи, горко на нас, клириците, които живеем в тези последни времена! Тази омраза ще я гледаме ежедневно, живеем я... Прости ни, Господи, защото ние щурмуваме предсказанието Ти. (по Матея 24 гл., Бургас, 1999).
Аз не мисля, че митрополит Галатион ме мрази. Предполагам, че както някога цар Артаксеркс беше подведен от доносчика и юдеомразеца Аман, така и митрополитът е подведен. Аз не тая лоши чувства към него. Вярно, молих го и устно, и писмено да ме приеме за няколкоминутен разговор. Но и тъй този разговор не се състоя... Учили сме заедно и заедно сме ходили в Черепишкия храм. И заедно сме яли семинарския боб... Какво стана? Безспорно цар Давид е прав, като пише: “Защото, да би ме враг хулил, това бих понесъл; да би ми се противник големеел, от него бих се скрил; Но това си ти, който беше за мене същото, каквото аз – мой приятел и мой близък, с когото сме имали искрени разговори и сме ходили заедно в Божия дом” (Псалом 54). Нищо. Чрез поста и молитвата на царица Естир и сродника й Мардухей на цар Артаксеркс му се отварят духовните очи, видя измамата на Аман и промени решението си за изтребване на еврейския народ. (Книга “Естир”). Та препоръчително е и според Христос да постим и се молим.
Какво още да пиша за себе си? Освен това, че бидейки неблагонадежден гражданин на Народна република България през далечната 1964 г. бях трудовак в Габрово сред власи, цигани, турци, неграмотни. 24 месеца с кирка, лопата и количка. И безропотно изпълнение на завишените норми. До припадък. И тормоз! Защото съм семинарист. Но все пак тава беше цвете спрямо тормоза в... Църквата.
Не унивам. Напротив, благодарен съм за случващото се, защото иначе Евангелието нямаше да бъде вярно. Христос ни предупреди, че ще бъдем гонени и мразени. А защо мразени? И то даже и от приятели? Защото не сме от този свят. А от света на мъченическата Православна Христова Църква. Да, св. ап. Павел го казва само с едно изречение: ,,Роденият по плът гонеше родения по дух, тъй и сега” (Галатяни 4:29).
Носят ми да чета ваши подкрепителни писма. В тях виждам как Небесният Владика Христос ни обединява чрез и с любовта Си. Да бъдем едно, както Той се молеше в Гетсиманската градина. И в това отношение поговорката за доброто излиза вярна. Можем само да благодарим за любовта на Спасителя Христос и да жалим за отсъстващата любов у псевдопастирите. И пак да ги обичаме. И да се молим, щото един ден Господ да не ни каже: ”Горко вам..., задето затваряте вратите на царството небесно пред човеците. Защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.” И още по-страшното: “Никога не съм ви познавал. Махнете се!”
Един млад монах ме попита тъжно: „Дали пък владиците вярват в Божия съд?” Не му отговорих нищо. Само цитирах Лермонтов: “Има Божий съд, любимци на разврата. И има грозен съдия. Той бди, не се подкупва от звън на злато...”
Когато от 1 до 7 април 2008 г. бяхме в манастира “Св. Иоан Предтеча” в Есекс, Англия, усещайки една чудна благодат на приложената от монаси и монахини, събрани от 3 континента и 16 нации, Христова любов, се попитахме със свещениците от България: “Защо я има тази благадат точно тук, в материалния и прагматичен Запад? Отговорът косвено дойде от един млад румънски епископ, дошъл с няколко монахини на поклонение. Той каза: “Ако не бях епископ, щях да остана тук, в Есекс.”
Дали се тревожа за себе си? Вече писах. И ще допълня. Някога Авраам, преди да вдигне ножа, каза на сина си Исаак: „Синко, Бог ще Си предвиди агне за всесъжение...” (Битие 22 гл.).
“Предай пътя си на Господа и Нему се уповавай, и Той ще... изведе като светлина твоята правда.” (Псалом 36).
А м и н!
9 юли 2008 г., гр. Казанлък
Свещ. Петър Т. Цанков