Спокойно, не се бойте, той не е заразен с коронавирус. Пък и все още не сме Северна Корея.
Това в заглавието е от една сурова военна приказка в случаи на неудачи в живота на казармата: „Разстреляйте фелдфебела (старшината)! Той си знае защо!“. Така началството си измива ръцете и по военному решава проблема.
Сега на някои им се иска да бъдат разстреляни двама свещеници. „Вината“ им: и двамата изразиха сходни становища по въпроса за сериозната опасност от зараза с коронавирус в храмовете. Понеже те не отричат опасността, не си затварят очите, не си заравят главата в пясъка, са виновни.
Иначе и двамата са много добри свещеници, образовани и грижовни пастири, пък и двамата, по съвпадение, са университетски преподаватели по богословие. Това са хора високо грамотни и вече достатъчно опитни.
Някои искат разстрела им, защото (както и в казармата от горния пример) началството не си е свършило работата като хората. Духовното началство не е взело съответните мерки, не е разяснило на вярващите какво и как да правят в състояние на тежка криза. Държавното началство пък в своето силно суеверие не смее да настоява за прилагане в храмовете на национално заповяданите предпазни мерки. Но с това проблемът не се решава, той чисто и просто си остава на лично равнище. Защото личности отделни се заразяват и на личности отделни сетне пеят „Вечная память!“.
Специалистите предупреждават: внимавайте! Може двадесет или тридесет, или петдесет души да не се заразят, но ако дори един е заразен, дори той да е последният, и той задължително ще мине през свещеника да му целуне ръка, да се причасти с лъчижката, с която накрая свещеникът ще „потреби“ (от почит към светинята не казваме „ще изяде и ще изпие“) остатъка от светото причастие. За свещеника (или дякона, където го има) опасността е най-голяма и най-сигурна. И ние тези свещеници почти ежедневно ги изправяме на разстрел.
На всичко отгоре, ако някой свещеник се осмели да изрази по човешки тревогата и дори страха си (защо не?!), ние го обвиняваме, че у него няма любов към Бога и към ближния. И веднага му привеждаме цитати от Библията като познатия от ап. Йоановото послание за любовта и страха. И тогава? Тогава идва познатото: „Разстреляйте го! Той си знае защо!“.
То да беше фелдфебел – да го прежалиш. Но свещеникът не е фелдфебел. Той е офицер. Огромна разлика, която трябва да правят и онези, които не са служили войници. Този офицер на Църквата е заедно с войниците Христови на предната линия в битката с лукавия и неговите слуги (които не винаги са безтелесни!). Войниците без него не могат. И той без тях не може, защото, ако ги няма войниците, ако го няма народа (Божи), за кого да се води битката?!
Обикновените войници Христови почти не виждат генерала, нито го и познават. Той си стои на сигурно място в бункера, от безопасно разстояние следи битката, само дава команди, които другите – онези на предната линия на фронта – трябва да изпълняват. Сега, в реалния живот, този духовен генерал може да им се мерне някъде по някоя телевизия, ама може и да не се мерне. А и хората може да не гледат точно пък тая телевизия.
По време на невидимата бран обаче битката се води от офицерите и техните войници. Затова офицерите са златни, те трябва да се ценят и пазят, да се съветват, насърчават, отличават.
Хубави думи, но те май са далече от реалността. Защото сега не знам как е в армията, но в повечето епархийски църкви офицерът-свещеник не може да стигне до генерала (духовен), генералската прислуга не го допуска да сподели с началството тревоги, грижи, мъки, болки. И ако след всичко това началството изкарва офицера виновен за всичко и иска да го разстреля? Тогава нещата са много зле, ама много!
Защото генералите не ги разстрелват, тях просто ги... канят на царската трапеза.
