Преди години един наш митрополит, чиято памет отбелязахме преди няколко дни (шестнадесет години от кончината му), казваше шеговито с усмивка: „Играем си на Църква“.
Играта свърши! Комфортното ходене до храма в неделя, сладките приказки след това на кафе или друга напитка, дългите и парадни служби с назидателни проповеди, голяма част от тях проспани, целувките и прегръдките секнаха.
Друго е! В тази нова ситуация, ние, които сме земната Църква, имаме нужда да сме заедно помежду си и заедно с нашия Господ Иисус Христос. Тази заедност е имено Църквата и тя трябва да се изрази чрез личната молитва и вярата, трябва да преодолее отдалечеността в социалната изолация. Не става дума да мерим разстоянието, което трябва да спазваме на опашка и в търговски обект, а да се потопим в онази близост, която е между нас и Христос, която ни прави Христови.
Тази заедност по препоръките на нашите архиереи изразяваме във взаимното изричане на молитвата „Отче наш“, където и да сме, в четенето на молебния канон на св. Богородица и на акатиста на преп. Йоан Рилски в тайната си стаичка, в отправянето на лични молитви към Небесата; или когато ръкопляскаме и бият камбаните в подкрепа на медицинския персонал, който се грижи за нас и неуморно спасява човешки животи, и най-вече когато спазваме правилата, които управниците създадоха, за да ни опазят. Това е една нова ситуация, в която сърцето и разумът трябва да са едно. Полезно би било да си спомним думите на Спасителя: „Бъдете мъдри като змии…“ (Мат. 10:16), т. е. намерете онова тясно място, през което да минете, за да оставите старите си кожи и да излезете нови, без да сте се наранили. Такова е времето днес – времето за Църква.
Рейтингът на БПЦ – Българска патриаршия някак тръгна надолу в последните дни. И това е добре, защото ни извади от зоната на комфорт (както е модерно да се казва днес), в който самодоволствахме. Заваляха обиди и критика към духовници, дръзнали да защитават своето разбиране за вяра или отказали да затворят храмовете. Това е някак нормално. Реакцията на обществото е обясним човешки страх.
За църковния народ обаче е различно. Та нали нашият Господ ни облажава с думите: „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене…“ (Мат. 5:11).
Да преживеем това заедно, да си спомним за други времена. Да извървим пътя от „Разпни го!“ до „Той възкръсна от мъртвите!“, защото е време за Църква!
Епископатът, към който сме доста взискателни, изпълнява задълженията си. В обръщенията към епархиотите личат искрена отческа загриженост, ясни указания, подкрепа, надежда. Свещениците декларират готовност да обърнат внимание на всеки нуждаещ се. Те са по храмовете и заедно с певците и храмовите служители правят възможни богослуженията. Може би, не дай Боже, да се стигне до по-трудни моменти. Тогава трябва да последват и конкретни решения в подкрепа на мерки по настаняване на болни, помощ от доброволци и т. н. Така е, защото е време за Църква.
Бог говори на пророк Йона: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене“ (Иона 1:2). Злото, което ниневийци извършваха, стигна до Бога и Той въпреки това ги помилва и спаси, защото те се покаяха, а Той ги обичаше. Ако ние свършим всичко онова, което се изисква от нас като Църква – добродеяние, послушание, молитва, доверие и една всеотдайна безусловна любов по примера на нашия Господ Иисус Христос, и то стигне до Бог, то тогава… Спасени сме!
Всичко е толкова просто. На позабравения въпрос на Бог към човека: „Адаме, къде си?“, следва категорично да отговорим: „Как къде? Време за Църква е!“.