На днешния ден преди седем години си отиде от този свят дългогодишният глава на Българската православна църква – патриарх Максим. Много се писа оттогава за него: за дългото му служение като патриарх (41 години), за неговите качества на добър духовник, богослов, църковен ръководител, дипломат. Без суперлативи той беше всичко това и много повече в подобаваща мяра; беше човек, за когото напълно са приложими думите на апостола, казани за Иисус Христос: „такъв Първосвещеник ни и трябваше: свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците“ (Евр. 7:26). А колко се е издигнал към небесата, където е Христос, „станалият по-висок от небесата“, това само Бог знае. Важното е, че за всички нас патриарх Максим беше пример за духовен издиг.
Дядо Максим, както всички му казвахме „зад гърба му“ (защото пред него само някои граждански големци го наричаха така), беше строг и много премéрен човек. Не говореше много, умееше да слуша и да изслушва хората. Трудно можеше да „изкопчиш“ от него мнението му по даден въпрос, ако той не искаше да го каже. А често не искаше, но не защото нямаше мнение, а понеже гледаше да не повлияе на другите за тяхното мнение и решение. Не обичаше и да се налага.
Не винаги приемаше съвет (бил съм началник на кабинета му) от първо чуване. Дори много често реагираше остро на изразено мнение, когато той не го е поискал. Но почти винаги след това, на другия ден, примерно, ще рече: „Ти, (еди-кой си), какво казваше по онзи въпрос?“, т. е. премислил, преценил, че предложението не е чак толкова лошо, а и по-добро той не е намерил.
За неговите любими думи и изрази се носеха легенди. Обичаше да казва „Нейсе!“, коята дума означава „както и да е“, „така да бъде“ (за изразяване на съгласие или по-скоро за примиряване с някакъв факт). Това значение на компромисно съгласие от негова страна го знаеха всички около него и не се радваха да чуят думата, макар че се случваше сравнително често.
Имаше и два израза, които не всички правилно разбираха, защото бяха сходни. Те бяха: „Да е живот и здраве!“ и „Да е жив и здрав!“ (за някого). Първия израз той употребяваше, когато някой настояваше за нещо, което трудно можеше да срещне прякото съгласие на патриарха, но пък и той не го отхвърляше окончателно. Служителят, чул това изречение, си тръгваше с надеждата, че „може и да стане“ това, за което е молил или предлагал.
Вторият пък израз патриарх Максим употребяваше за някого, който иска нещо невъзможно, неподходящо, а понякога и нахално. Привидно благожелателното „Да е жив и здрав!“ в такъв случай означаваше: „Това няма да стане“, да не го занимават повече с този въпрос на съответния човек.
Не обичаше да му налагат мнение хората около него, не само митрополитите. Не обичаше и да му правят внушения, особено служителите около него. Той събираше становища от много хора, понякога ей така, между другото уж, но винаги държеше сам да си състави мнение и тогава да реши. Защото имаше съзнание за най-високата отговорност на поста си.
Най-ценното качество при общуването на служебно равнище беше, че патриархът умееше съвсем по човешки да разговаря с хората, спокойно и ясно да им обяснява становището си, да пита за мнението на събеседника – без големеене, без никаква надменност, с разбиране и бащинска доброта. Това го правеше много често и от него личеше големият ръководител – разумен, благ, съчувстващ, но и здраво принципен, търсещ винаги ползата за Църквата, на която се беше посветил изцяло.
Бог да го прости и помилва!
