В неделята след Архангелова задушница църквата е определила на св. Литургия да се прочете притчата за богаташа и бедния Лазар. Пред богомолците се разкриват образите на двамата герои: богаташът, живеещ в комфорт, пируващ ежедневно, обличащ се със скъпи и фини дрехи, зает само със собствените си радости, а пред вратите на дома му лежи бедният Лазар – болен, немощен, сиромах, дели с кучетата трохите, подхвърлени му от трапезата на богаташа. В състоянието, в което се намира беднякът, Бог е единствената му надежда, което и означава името Лазар („Божия помощ“).
Притчата разказва, че след смъртта си двамата герои се оказали от двете страни на непреодолима пропаст: Лазар – в Лоното Авраамово, при праведниците, богаташът – от другата страна, сам, където страдал. Така в разказа се появява още един образ: образът на пропастта. В евангелския текст тя става видима едва след смъртта на двамата герои, но тя присъства в живота им от по-рано. Богаташът и Лазар живеели съвсем близо един до друг, но нямали никакви взаимоотношения. Богаташът не се интересувал от Лазар и състоянието му, никога не излязъл да го види, не пратил някой да облекчи състоянието му, макар че разполагал с неограничени ресурси.
Още приживе между двамата герои лежала бездна. Това е егоцентричният живот, посветен единствено и само на себе си, това е безразличието към ближния, нежеланието да се откликне на неговите нужди, това е липсата на състрадание и грижа. В този живот пропастта е невидима, но съществува. Съществува, но може да бъде премината. Притчата разказва, че Лазар бил толкова немощен, че не можел дори да седи, а лежал. Не случайно евангелистът описва неговата немощ. Инициативата за преминаването на пропастта, за скъсяването на дистанцията между двамата трябва да е на този, който има силите и възможностите да го направи. Приживе богаташът можел да премине бездната, да снизходи до Лазар, да го утеши, да му помогне. Затова тогава пропастта е невидима, защото няма пречки за преминаването ѝ – да се установи връзка, да се прояви загриженост, милосърдие, състрадание и помощ. В отвъдното обаче тя вече се превръща в бездна и не може да се прескочи оттук нататък.
Тази притча не е само разказ за отвъдната участ. Тя е разказ за отношението ни към ближния, за чувствителността към неговите нужди и болка. За усилието да не позволяваме между нас да изникват пропасти. Защото те не започват от злобата или ненавистта, а от безразличието, от незаинтересоваността, от игнорирането на другия, от съсредоточаването в удовлетворяването само на собствените нужди.
Бездната е антицърковният, нехристиянски начин на живот, който отрича общността, общението, сътрудничеството, солидарността... Обратно, пълнотата на църковния живот прави християнина активен, буден за всяко страдание на другия, готов да помогне. Тази изява на християнската любов към ближния ражда и подхранва милосърдната дейност в една енория, епархия, една поместна църква. Естественият рефлекс на християнина е да помогне, да откликне на болката, да направи крачката към немощния, да се заяви като негов ближен. Това е част от пътя към спасението – преодоляването на пропастите между нас, които иначе може да се разкрият пред очите ни едва в отвъдното.
Ако обаче една църква не развива и не подкрепя този импулс към милосърдие сред своите вярващи, ако тя не живее и не мисли в посока на действеното състрадание, то как ще изглежда тя наистина? Дали няма да прилича на богаташа, доволстващ в своя мраморен дом, който със старание се грижи за благолепието на одеждите, короните и другите си украшения, за разкоша на дома си, зает е с ежедневните си празници, приеми, чествания и годишнини... Който не иска да излезе отвън и да види Лазар, лежащ немощен при вратите му, защото знае, че беднякът е гладен, мръсен, болен, иска грижи, не се държи, както се очаква, и не е само един...
Там са не само болните, инвалидите, самотните. Там са и учителите, които жадуват за духовна подкрепа, там са и родителите, които търсят духовен ориентир, там са и хората, които вярват, че на Църквата трябва да се има най-голямо доверие... Там, край Лазар, са „тия малките“, незначителните и невидимите за обществото (а често и за църквата) хора, за които Христос казва „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен. Понеже Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:10-11).
И така, докато богаташът е зает със своите празници и е обграден само от своите богати приятели, а нехае за Лазар, пропастта между тях ще се превръща в бездна, която един ден ще стане видима и непреодолима.
