Живеем в свят, който се задъхва. Той е арена на твърде много и противоречиви стихии, които го пронизват отвсякъде. Някаква всеобща несигурност и натрапчиво чувство за безпокойство са се настанили в неговата неестествена динамика. Всичко това уморява човека. Прави го по-крехък, деликатен и податлив на внушения, отвътре и отвън.
Уви, съвременният човек е твърде комплексиран. Самата дума „comlex“ (лат.) означава „сложност“. Това е прекалено труден, многопластов образ. Един размит персонаж без ясни контури и граници, който живее в свят от светлини, мрак и полусенки. Съвременната дълбинна психология доказа това. От хиляди години св. Православие проповядва за богатството на душата – този съкровен храм на Бога. Тя синтезира цялото богатство на личноста и е особено уязвима и нападана от внушения от всички посоки. Затова е заразена от толкова много и различни болести.
Една от най-деликатните, но и коварни болести е неспособноста да простиш на себе си.
Много хора, православно вярващи или невярващи, носят дълбоко в себе си този проблем и не могат да се освободят от него. То е като ненужно бреме, което им пречи пълноцено да изживеят настоящия ден. Те обикновенно са в миналото или се опитват да избягат от опустошуващите стихии вътре в тях. Нещо по-лошо – пречи им да понесат себе си и да се помирят със съвестта си. Посещават енорийските храмове и с болка споделят със свещениците: „Отче, аз съм простил на враговете си и на всички, които по някакъв начин са ми сторили зло. Събрах сили и простих. Нали това иска Господ и това казваме всяка сутрин и всеки път, когато произнасяме „Отче наш, ... прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Но не мога да простя на себе си. Защо постъпих така? Защо го допуснах? Толкова време пропилях. Не мога и не мога да си простя“. Това е сериозен проблем. Превърнало се е в травма, която хвърля сянка в душевния свят на човека и от там в отношенията му към околните. Носи негативни последици върху цялостния му стериотип на личностно поведение от чисто психологически и психосоматичен характер.
Когато Достоевски разсъждава за смисъла на прошката, той казва така: „За да простиш, първо трябва да разбереш. А ако разбереш няма как да не простиш!“. И говори за това, че всеки от нас трябва проумее немощта на другия и да понесе немощите на нараненото му човешко естество. Едва тогава ще успее да се очисти от налепите на извършеното зло. По свой пречистващ начин ще излезе от старозаветното „Око за око, зъб за зъб“ и ще напусне лабиринта на злопаметността. Защото всички сме наследници на Адам и Ева и носим проклятието на изгонването от рая, когато в живота са навлезли грехът и смъртта. И всички не само сме податливи, но и обречени на немощ. На нашата чисто човешка и личностна немощ. Носим нейния грозен печат върху нас, каквито и дарове да сме получили от Небето. Всеки от нас ходи с нея като със своята собствена сянка. Тази дълбока мисъл се отнася за другия, но и за нас.
Затова и св. ап. Павел казва, че ние, вярващите, носим „съкровище в глинени съдове“ (2 Кор. 4:7). Да. Ние сме такива. Красиви или не, но съдове, напукани и то на по няколко места. Не само св. Евангелие, но и Евангелието на живота показва, че е трудно да понесем Божията благодат. Поради нашите страсти и внушенията на демоните, не можем да я задържим дълго време и се подаваме на поривите на падналото ни естество. Господ Бог премъдро е създал своето лично творение човека и го е призовал и призвал да преминава от знание в знание и от сила в сила. Но е определил за всеки роден от жена различни възрасти: детство, юношество, младост, зрялост и старост. И всички те са боговдъхновени и плодотворни. Защо Той е сторил това – ние не знаем. Не можем и никога няма да успеем да проникнем дотолкова в Неговия премъдър промисъл.
Но така човекът преминава своя кратък житейски път. Не като монолитно тяло, а като носител, личност, която непрекъснато се учи, възпитава, лекува и самовъзпитава. Това е част от неизбежния кръговрат на живота, който тече извън и вътре в нас.
Апостолът на народите, св. ап. Павел изрича с тъга: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах, а като станах мъж, оставих младенческото“ (2 Кор. 13:11). Нима този велик мъж не е бил измъчван от своята лична немощ? Или не е водил мисловни и душевни борби? Едва ли не си е задавал въпроса: „Защо направих така?“.
Ние съвременните хора имаме твърде опростена представа за светците. Сами сме си внушили, че те всякога са били такива –очистени, обновени и посетени от Светия Дух. Но и те – прости, Господи! – първо са били хора като нас. Носили са като бреме своите непоносимости, тънали са в невежество и полумрак. Но и са водили сложен вътрешен живот, с всички комплекси, недоумения и страхове, които са пронизвали тяхната най-съкровена същност. Преминавали са от етап в етап и от прозрение в прозрение. Винаги динамични и постоянно търсещи. Преживявали са безсънни нощи и парещи недоумения. Имали са трагични мисловни сблъсъци със самите себе си и са преодолявали своите малки или големи душевни страдания. Някои са били големи грешници и дори богоборци. И сигурно в определени мигове им е било трудно да простят – включително и на самите себе си. Със силата на Божията благодат обаче са побеждавали всяка страст. Пресушавали са своите блата и са ги превръщали в градини. Последвали са тесния път до Небето и са заслужили мястото си в Божието царство.
В своите срещи с поклоници един от забележителните боговидци на сегашното време, старецът Тадей Витовнишки, обичал да повтаря, че човек трябва да прости на всички не толкова заради тях, но и заради самия себе си. За да не се самоизтезава в причинената болка, а да въстанови своя вътрешен мир и душевно спокойствие. Така ще се освободи от налепите на злопаметността и ще избегне да преживява отново ужасите на миналото. Това той говори за другите, но в пълна степен се отнася и за нас самите. Затова прошката е вид терапия и във висша степен „самотерапия“, лечение и самолечение.
Исконният враг на нашето спасение – сатаната, всячески се опитва да ни върне назад и да ни внуши чрез своите служители – бесовете, ненавист към нас самите и чувство за вина и непоносима тегота. Той тихо почуква на нашия ум и ни нашепва: „Как можа да го направиш?“. Това е част от неговата вечна игра и неспирни опити да ни отклони от поетата цел – нашето спасение.
Ние обаче, които сме изкупени с Христовата кръв и имаме за висш учител и Спасител Победителя на ада, нека често прибягваме до тайнствата на св. Църква, за да се изцери болната ни природа. И особено до тайнството Покаяние и изповед, за да ни очистят от всеки грях. Това е не само най-бързият начин за помиряване с Бога, но и най-изпитаната психосоматична практика за очистване на съвестта, по-въздействаща от всички познати прийоми на съвременната психиатрия и психология.
Нека, вглеждайки се в образа на нашия Спасител, да потърсим благодатни сили и да простим на себе си всичко, каквото сме направили или пропуснали да направим. Така ще очистим душите си от паяжината на греха, ще се отърсим от греха и ще пречистим съкровеното си Аз. Тогава с въздишка и дори с усмивка да приемем нашата немощ и да изживеем радостта да бъдем обновени и възродени. Въпрос на мъдрост е да признаеш немощтта си и с вяра и надежда започнеш да се бориш с нея. Не просто да я търпим и се оправдаваме с нея, а да подхождаме към нея като към болест, с която с внимание и любов следва да се борим. Всеки от нас, дори и през призмата на своята гордост или префинено самолюбие, трябва да признае със стон: „Аз съм просто човек... Грешен съм, Господи!“. Затова трябва да прости на всички и на себе си. Но да прости всичко – и грешките, и заблудите, които понякога са по-опастни от сънателно извършените грехове.
Истинска привилегия е да простиш всичко и на всички, и особено на себе си. Обикновено ние сме насочени навън и казваме, че другият е нашият ад и подценяваме хигиената на нашия душевен и мисловен свят. Но там и точно там са невидимите стълбове на нашата личност. Това е огнената пещ, в която се коват нашите скрижали и се изливат основите на нашето световъзприятие. Всяко подценяване на проблемите в нашия съкровен свят може да доведе до тежки травми и дори до самоунищожение. Хиляди души са се погубили само защото не са се вгледали достатъчно дълбоко в себе си... На Бога се служи само с чисто сърце. Пред Неговия престол се принасят само жертви, пречистени от страданията. Само когато си готов да прогониш всяка сянка или полусянка от сърцето си, можеш да искаш да пиеш от извора на живата вода.
Нека изхвърлим излишната невротичност и да превърнем душите си в съсъд на чистата Божия благодат, да изпитаме радостта, че сме просветени и осветени от Светия Дух. Защото не може да изпитаме радост – истинска и пълноценна, ако не освободим съвестта си от ненужния товар на греха и не се помирим с Бога. Амин.
