В ранната есен на 2004 г. бързам да взема от занималнята малката си внучка. Съвсем отскоро е първокласничка. Класира се в 20-о училище. Една година беше в детска градина в Германия с родителите си, та в немската паралелка я записахме. Шумният препълнен двор жужи като пчелен кошер. И преди да си намеря детето, към мене се втурва учителката ѝ. Развълнувано, много емоционално ми обяснява, че Йоана приказва в час, върти се на чина и пречи на учениците, пречи на преподаването. Сепнах се. Не мога дума да продумам. Не съм имала такова преживяване с нито едно от децата си.
Имам среща в синода с Доростолския митрополит Иларион. Бързам да оставя Йоана в къщи. Мисля за провинението ѝ и много повече за срещата ми с духовника. Закъснявам. Отивах при него за благословение – нещо бях написала. Той ме чакаше и както винаги ме изслуша, насърчи и благослови. Заговорихме за разни неща и си тръгнах обнадеждена. Той ме изпращаше и в антренцето, на самата площадка на тесните стълби, ми просветна проблемът с внучката и спонтанно го изсипах пред него. Казах му кратко: „Йоана приказва в училището“ и заслизах по стълбите. Аз едно стъпало надолу, той направи стъпка към мене на площадката и пита:
- И какво прави дèтито?
- Приказва! – казвам аз и слизам още едно стъпало.
- И какво прави дèтито? – пита отново владиката.
- Приказва! – забързано отговарям и слизам още едно стъпало.
- И какво прави дèтито? – пита за трети път с недоумение духовникът.
- Върти се на чина, приказва, пречи на децата, пречи на учителката.
Внезапно ме осени мисъл, която не знам дали изрекох.
- Няма поведение на ученик, а може да не ѝ е интересно. Духовникът нищо не ми каза. Замълча.
На другия ден пак отивам да си прибера ученичката и учителката се втурва към мене:
- Какво му стана на това дете? Стои като заковано! Не приказва! Защо аз не Ви казах веднага за проблема?! – Повтаряше тя с недоумение и се чудеше, чудеше…
Учителката си мисли, че аз съм „заковала“ детето на чина, че аз, с мои думи, съм му внушила да мълчи в клас. Толкова много ме надценяваше… Е! Няма как да знае нито за срещата ми с нашия владика, нито за поставения някак „случайно“ въпрос, нито пък за силата на молитвата на духовника. В онези времена нямаше как да се обясни очевидното и то на непознат човек… Чудото!
Слава на името Ти, Господи! Благодаря Ти, че ме срещна в 1950 г., още в ученическите ми години, с младия строг духовник в Търново. Заведе ме при него приятелка от учителския институт на майка ми, заведе ме учителката по литература на Блага Димитрова, известната не само в църковните среди на града, дълбоко вярващата, моята скъпа леля Тодорка Ковачева.
Спомените се връщат не само в годишнини и празници или просто по асоциация, те присъстват по всяко време. Общувах с митрополит Иларион в различните периоди в различна степен. Връзката се утвърди, когато майка ми, Тодорка Христова Кожухарова, дойде в София през 1970 г. и тръгна по църквите. И особено след 1990 г., когато се опитвах да пиша по нещо за духовността и имах голяма нужда от духовника си и неговото благословение. Минаха години. Пред нас се очертаваше един вид юбилей – шестдесет години от първото ми св. Причастие при него. Не ми достигнаха за тоя празник само единадесет месеца… Митрополит Иларион се престави в Господа на 28 октомври 2009 г. След погребението останах на гроба му последна. В тази благословена самота дълго, през сълзи, като на филмова лента вървяха спомени. Спомени-памет за нашия незаменим духовник, Доростолския митрополит Иларион.
Снимка: Атанас Димитров
