Наскоро в една дискусия казах, че църковните дела на милосърдието са нещо, за което си струва да се говори колкото се може повече в средствата за масова информация и в интернет. Мисля, че това би променило отношението на мнозина към Църквата и би могло да подтикне някого да дойде в храма. Но веднага възниква въпросът: а нима Църквата е „министерство на добрите дела“? Църквата се занимава със спасението. И не трябва, казват, да бъде подменян нейният висок смисъл с добри, разбира се, но нямащи непосредствено отношение към същността ѝ дейности.
Ще попитате: а кое е неправилното в този аргумент? Безусловно, Църквата не е поредният благотворителен фонд. Тя е създадена от Самия Бог, а не от хората, и е създадена, за да пребиваваме в богообщение. Това е главното и това не трябва да забравяме никога.
Съмнителен обаче ми изглежда стоящият зад всяка категоричност опит да бъде натъкмено по човешка мярка онова, което ни е неудобно. Онова, по чиято мярка, в идеалния случай, ние трябва да нагласяме самите себе си. Помните ли как бл. Августин моли Бога: „Тесен е домът на душата ми, за да влезеш там: разшири го“? Та нали в християнството не съществува това разделение: ето, тук се спасяваме (и това е главното!), а ето, тук – през останалото време – се занимаваме с добри дела. В християнството не става дума да се спасяваме, а после да обичаме хората. То е за спасението чрез любов.
Христос не сравнява Себе Си с никого, с изключение на един случай, описан от св. евангелист Матей, когато Божият Син казва на учениците Си: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Ще рече: ние точно сега, а не в другия живот можем да направим нещо непосредствено за Христос. Не метафорично, а наистина да го направим. И за това е нужно да обърнем сърцето си... към другия човек! Очевидно е трудно да го възприемем.
Милосърдието не е особен режим от типа на „деликатно пране“ в пералната машина, който се полага да бъде включван в определени моменти. Милостта на сърцето – това е състояние. Това е начин на живот, към който сме призвани и началото на който по наш човешки навик обичаме да отлагаме до „следващия понеделник“, а засега се занимаваме с „по-важни“ спорове за това кое в Църквата е правилно и неправилно, кой е православен, а кой не е.
Само че без милостта на сърцето дори в тези спорове всички наши праведни слова остават единствено движение на въздуха. Може да е прекрасно, но е напълно безполезно.
Източник: www.foma.ru Превод: Радостина Ангелова
