Мобилно меню

2.6851851851852 1 1 1 1 1 Rating 2.69 (54 Votes)

IMG 6696Поклонничеството има дълбоки корени в християнството – през всички векове християните са вярвали, че положените усилия да се откъснеш от суетата на всекидневието, да пожертваш личния си комфорт, за да почетеш някоя християнска светиня, принасят духовен плод. Когато поклонението е до светите мощи на някой Божи угодник, за вярващия то се превръща и в една съкровена лична среща със светеца, но и с Христос, Който го е прославил. В същото време в църковното съзнание поклонничеството никога не е било самоцел – нито пътят, нито умората имат някаква стойност пред Бога сами по себе си. Поклонението ни освещава единствено, ако развива у поклонниците християнски дух и мислене, които правят възможна нашата истинска среща с почитания светец. Само тогава ние сме способни да приемем неговия благослов и да отнесем по домовете си нещо повече от спомени за усилно пътуване, преживени премеждия или красиви гледки.

Като участник в поклоннически походи от София до Рилския манастир от години вярвам, че поклонническият поход е израз на любовта ни към Бога и към св. Йоан Рилски, а не спортно събитие. Вярвам, че поклонническият поход е възможност за усърдна молитва, за докосване до Божията благодат, за среща с християни, които си помагат и съпреживяват заедно, като в църква, всички изпитания, през които преминават по време на поклонническия път.

Тази година се включих в „Светият път – 550 г. от пренасянето на мощите на св. Иван Рилски“ – преход, който се организира за първи път и е твърде различен от познатото за мене преживяване. Може би затова си задавам някои въпроси, като например:

Дали най-важното е броят километри, които сме извървели пеша по време на поклонническия преход?

На всеки човек му става приятно, когато преодолява трудности. Чувства се уверен и мотивиран да се захване с нови предизвикателства. Безспорно, да се върви по 15-20 км. на ден в летните горещини през полета, асфалтови пътища и по планински терени с голям наклон не е никак лесно. Голямо усилие коства да се издържи и на трудните битови условия – да има баня на разположение на поклонниците е истински лукс по време на един поклоннически поход, много от вечерите се спи на палатков лагер. Но дали това, че сме успели да преодолеем болките в краката, физическата и психическата умора и сме продължили на следващия ден да вървим поредните 20-ина км. е причина да се гордеем?! Разбира се, че това може да бъде повод за голяма гордост и да ни се струва, че най-нормалното е да дадем телевизионно интервю, в което да отбележим точно колко километра сме изминали пеша, да разкажем какво е усещането да извършим подвиг. Може би така се случва, когато забравим кое е на първо място в похода до Рилския манастир, а именно: преклонението пред св. Йоан Рилски, жертвата ни към него.

Дали молитвата по време на поклонническия поход помага или пречи?

Когато ни очакват 20 км. пеша за един ден, започва много да ни вълнува колко точно време ще вървим по слънце и, ако тръгнем възможно по-рано, дали няма да избегнем горещината. Изглежда ни, че най-добре е да се тръгне около 6 ч. сутринта. Правим прецизен разчет на почивките по време на прехода и те са съвсем кратки, защото не може темпото да се бави – все пак никак не прилича да се върви бавно-бавно из планината! Изведнъж времето се оказва ценно, а молитвата – че го отнема и сякаш не се вписва в цялата програма – все пак хората трябва да влязат в храма, да престанат да оправят багажа си, да се съсредоточат. Всичко това не е лишено от смисъл, когато сме на планински преход, но ако участваме в поклоннически поход, тогава положението е малко по-различно и е съвсем естествено молитвата да е това, с което започва и завършва денят на поклонниците, както и да ги съпътства през деня.

Кой е водачът на поклонническата група?

Всички участници се доверяват на човека, който води групата. Той върви най-отпред, предполага се, че знае пътя. И това е нормално, но в стандартните планински преходи. В поклонническия поход би трябвало иконата на св. Йоан Рилски да върви най-отпред, както и св. Кръст, за да ни напомнят кому отдаваме чест чрез жертвата и лишенията, на кого се доверяваме да ни води по правилния път и от кого търсим закрила. А ако искаме да блеснем с лидерство и да докажем колко добри водачи сме, спокойно можем да го направим някъде другаде и по друго време. Най-малкото от уважение към Бога и показвайки поне малко смирение.

Дали е по-важно да подчертаваме, че вървим по точния път, по който са минали монасите преди 550 г., или е по-важна поклонническата атмосфера?

Много е хубаво да се стремим към подвига на предците ни, да сме дръзновени, да ги следваме. А най-хубаво е, ако това се случва с почит към Бога и с уважение и помощ към хората около нас. Когато сме в планината, има много трудности и, ако не си помагаме в тях, а се стремим напред, за да поддържаме добро туристическо темпо или пък не чуваме тези, които се затрудняват, тогава всичко губи смисъл и няма значение дали следваме по картата конкретен път или пътека, колкото и свят да е той, защото „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат. 16:26)

Но все пак да не забравяме, че всеки поклоннически път, по който тръгваме, е част от Пътя, който е Христос, а Той ни призовава да се обичаме един други. Поклонническият път е път, по който не можем да вървим сами.

Снимки: Стефка Борисова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4f3k 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.