Нашият свят става все по-непредсказуем. Всичко, в което поколения хора вярваха преди, сега е подложено на преоценка. Исконни цености, които са били фундамент за разбиранията на хората, са подложени на критика от всички страни или вече са подменени. Бесовете на съвремието ни пронизват отвсякъде и опустошават душевния мир на съвремения човек. Ние сме в криза – социална, демографска, семейна, но преди всичко – духовна... Много православни християни си задават въпросите: „Как да живеем в този свят?“, „Можем ли да оцелеем като православни в епохата на глобализацията?“ И търсят трескаво отговори от духовници и богослови.
Тези парещи проблеми на духовното ни оцеляване и като християни, и като деца на светото Православие са били актуални винаги и особено сега, когато падението на нравите и демонизацията на света е толкова очевидна. Винаги е било така, но все пак доскоро религиозният морал е бил коректив на отношенията между хората и обществата са били закърмени в недрата на майката-Църква. И на Запад, и на Изток християнското вероизповедание е било не само критерий за социалния морал, но и коректор във всяко направление. Епохата на модерността постепенно прогони тази перспектива и религията беше изместена някъде встрани, дори в периферията на обществото. Нещо повече, гласът ѝ е умишлено заглушаван и несправедливо е подложена на обиди и подигравки. Сега повече от всякога можем да се уверим в правотата на думите на Писанието: „Целият свят лежи в злото!“ (1 Йоан. 5:19). Или, както казва протод. Андрей Кураев: „понастоящем човек може да се съмнява в съществуването на Бога, но като гледаме какво става около нас, едва ли вече има някой, който още да се съмнява в съществуването на дявола!“.
Духовният смут на нашите християни е разбираем и напълно обоснован. Ако досега беше трудно, сега е много трудно. Връхлетени сме от безброй предизвикателства и всички се намираме около ръба... Светът иска своето, но ние сме Христови! И сме длъжни да останем докрай Негови и в мислите, и в думите, и в делата си. Нека всичко наше, дори „сами себе си, един другиго и целия наш живот на Христос Бог да отдадем“ (из светата литургия на св. Йоан Златоуст). Но затова сме длъжни да се вслушаме в премъдрите съвети на светите отци.
Един от великите руски старци, св. Теофан Затворник, обичал да повтаря на своите духовни чеда: „Живейте в света, но не бъдете от него!“. И това негово наставление е актулно повече от всякога. Сега да бъдеш верен докрай е истински подвиг! Светът може да ни притиска и неговите стихии да връхлитат като разпенени морски вълни, и да заливат скалата на вярата, но ние сме длъжни винаги да знаем и помним краткия призив: „Дай ми сърцето си“ (Притчи 23:26). Защото там са изворите на нашия живот и то е стожерът, около който се събират снопите на всичките ни пътища (авторът използва старинната дума стожер в значение на "кол в средата на хармана, за който се връзва животното, с което се вършее, за да обикаля около него при вършитба", б. р.). Когато положението става все по-сложно, ние сме длъжни да го опростяваме с това вразумление и пряко изискване от Спасителя.
Хората могат да безумстват, но ние сме длъжни да останем трезви. Всяка мисъл на разколебаване и компромис с вярата трябва да бъде отхвърлена като съблазън и опит за отклонение от заветната цел – спасението на душата! Изпълнени с молитвен дух, верни на нашата свята традиция, ползващи се от тайнствата на светата Църква, трябва да издържим докрай! Най-важното е да не отстъпим от достоянието, в което се намираме! Светът може да ни предлага какво ли не, да ни обсипва с примамливи обещания, но ние трябва да гледаме само към Небето!
Повече от всякога думите на майка Гаврила са актуални за всеки от нас: „Човек може да живее в света, но все пак да не се слива с него, тъй както маслото и водата не се смесват... Тогава може да се живее по Бога. Той е в този свят, но не е от него!“ (Аскетика на любовта).
Маслото трябва да остане гъсто и концентрирано, и винаги отгоре – над водата. Без да позволим да се разтвори или похаби в нея. Така можем да бъдем вечни във временото, непреходни в преходното, трайни в нетрайното. Потопени в нещата, но и над тях. Апотеоз на божественото, победил стихиите на света!
Затова нека не се страхуваме от заплахите на кесаря, а да останем стъпили здраво на учениетто на св. Православие и с двете си ръце да държим дрехата на Спасителя. Само така можем да устоим докрай, за да чуем на Страшния съд утешителното: „Достоен!“. Амин!
Снимка: Стефка Борисова
