Премина вятърът на промяната и отвя наслоените представи на хората за събития, факти и обстоятелства от близкото минало. Всичко сега е различно. Болезнено различно... Уви, това не се отнася само за обществените процеси и всички сфери на социалния живот, но и за нещо исконно и съкровено – нашето свято православие.
Често обвинявано, че е консервативно, застинало и изоставащо от повратите в историята, сега то попада под прицела на тези, които искат да му придадат друга, според тях, „по-приветлива визия“, за да го направят по-достъпно, по-разбираемо и – простете! – по-адекватно. Не само светът да се съобразява с него, но и то да почнело да се съобразява със света. Тези нови „реформатори“ искат да придадат по-позитивен, по-оптимистичен дух на православието, което им се вижда не толкова човеколюбиво. За целта те се опитват да подложат на преосмисляне темите за страданието, покаянието, постите и смисъла на наставленията на светите отци...
Но истината е, че християнството не може да бъде автентично без разбирането му за страданието. Пътят на Христос до Небето и сядането "отдясно на Отца" минава задължително през Голгота. Темата за болката не само не може да бъде изхвърлена, но не бива дори и да се подценява. Защото има велик смисъл в страданията не само през призмата на вечността, но и в драмата на този преходен свят. Ние страдаме, не защото Бог е строг или страшен, или неразбираем в своя Промисъл, а за да бъдем пречистени и освободени от напластяванията на греха. Това е обратният път до достоянието, в което сме били преди нашите предци да бъдат прогонени от рая поради своята гордост и непослушание.
Целият живот на християнина следва да бъде подражание на примера на Христос. Защото сме призовани и призвани не просто да обòжим (обожествим) всичко свое, но да се превърнем в икони Божии. Ние сме длъжни не само да понесем и превъзмогнем своята болка, но и да помогнем на всички около нас – независимо дали са вярващи или невярващи, християни или инославни, добронамерени към нас или зломислещи. Така, както Спасителят е понесъл страданията на цялото грешно човечество и е пролял Своята свята Кръв, превърнал се в Агнец Божи. Така, както светците и всички праведници са го правили в хода на своето кратко земно странстване. Ако не беше така, св. Паисий Светогорец нямаше да остави едно от най-ценните си духовни наставления: „Длъжни сме да превърнем чуждата болка в своя“.
Ако всичко това е безсмислено, майка Гаврила нямаше да отиде в Африка на свято служение на болни деца, спейки върху рогозките в обикновени сламени колиби, чистейки техните гнойни рани. Защото християнският живот е жертва! Жертва не само за благото на човечеството, но и пред престола на Бога. Всеки, който се опитва да бъде истински християнин, трябва да знае, че рано или късно ще бъде жертван и следва да бъде готов за това! В очите на невярващите ние завинаги ще си останем безумци! Хора „не от мира сего“.
Ние наистина сме призовани да се радваме, но само с духовна радост, която е много различна от радоста на другите. Казано е: „Винаги се радвайте...“ (1 Сол. 5:16), но с радост, която е победила болката, и с тържество, което е издигане над битието. Християнинът не е човекът с „розовите очила“, а духовно осъзната личност, проумяла дълбокия смисъл на своето пребиваване на земята. Той не е лекомислен, повърхностен и винаги забавен за другите, който с поведението си им помага да забравят грижите си, а с примера си ги насочва към тесния път до царството Божие. Той е длъжен не просто да бяга от болката, а да я преосмисля, да преминава през мрака без да го проклина, да запали свещ, с която да покаже пътя на другите. И така да предаде не своята, а Божията светлина, Небесен огън, с който да запали сърцата на хората. Защото само чрез болката може да се достигне до любовта и чрез Голгота да се заслужи светото Възкресение!