По начало в днешното ни общество митничарите били виновни, казват някои, за много стопански и парични несгоди. И това е нормално, защото, ако не бяха те виновните, тогава вината трябваше да се поеме от политиците и управниците, но то няма да е справедливо, нали така? Попитайте ги политиците и управниците и ще се убедите, че съм прав!
Думата ми обаче е за едни други исторически виновници - митарите, които се споменават в евангелията, по-точно в първите три, наричани синоптични евангелия поради сходството в излагането на сведенията за живота и дейността на Господ Иисус Христос. Думата митар е старинна, още от средновековния български език, така се е и запазила в превода на евангелията на днешния ни език. Затова пък съвременните „колеги“ на митарите, тоест хората, които изпълняват почти същите задължения днес, наричаме митничари. От гледна точка на българското словообразуване митар е производна от мито (данък, такса за нещо), а митничар идва от митница (учреждение или място, било то обикновена маса или цяла сграда, за събиране на данъци и такси).
Трудно е да се гадае как се е получило това разграничаване във формата на думата в днешния ни език, но е ясно, че то има тълкувателен смисъл. Точно същото явление наблюдаваме и при двете форми на думата книжник-книжовник. Това е все човек, който се занимава с книги, съответно с наука, със знание. Но отново в съвременния български превод на евангелските текстове първата дума е запазена за онези презрени буквалисти и буквоеди (иначе няма спор – учени хора), които „комара прецеждали, а камилата поглъщали“ (Мат. 23:24). Докато формата книжовник се употребява в съвременния ни език за учените хора, радващи се на всеобщо признание и уважение, защото работят „на пользу роду“.
Това оценъчно разграничение сякаш е налице и при двойката митар-митничар, макар и не съвсем. Но сега няма да говорим за затъването на митничарите до дъното на митарския манталитет и поведение. А интересът към темата е предизвикан от простия факт, че в тези зимни седмици църковният календар ни изправя пред образите на двама митари: на именития Закхей и на безименния митар, посетил храма заедно с един също анонимен фарисей.
Закхей толкова се бил „награбил“, че заявата му при неговото разкаяние в присъствието на Иисус Христос впечатлява всекиго: половината от имуществото си той щял да раздаде на бедните, а ако от някого бил взел нещо несправедливо (и нали се сещате, че той това имане не го е натрупал от справедлива заплата, а тъкмо от безбожен грабеж и ограбените са били твърде много!), щял четворно да му върне заграбеното. И в крайна сметка (а той бил от хората, които умеят да си правят добре сметката!) едва ли е щял да остане без пукната пара и на улицата. Така или иначе това е отличен пример за грабителските навици на митарите.
Митарите са били служители на Римската империя и са действали по цялата ѝ територия. Властта организирала чрез тях събирането на приходи за държавната хазна, като на практика се е постигало това, което на днешния политически език наричаме публично-частно партньорство. В Палестина, както и в другите римски провинции събирането на данъците се възлагало на отделни предприемчиви хора, като областният управител (например на Юдея, Галилея, Десетоградие и пр.) давал на търг събирането на данъците на отделни заможни личности или на сдружения от митари. Както знаем от евангелските повествования, област Юдея по времето на Иисус Христос е ръководена от римския прокуратор или управител Пилат Понтийски, а останалите области са били предоставени на династията на Иродовите синове и внуци. С други думи, управителите на съответните области контактували с ръководителите на местните митнически служби, а те от своя страна възлагали задачите на средния и нисшия състав от митнически служители. Средището на търговията с балсам градЙерихон е в Юдея и съответно тамошният „началник на митарите и богат човек“ Закхей (Лука 19:1-10) сам или със свои съдружници е откупувал данъците от самия Пилат, примерно. В Палестина митарите естествено били евреи, защото те най-добре се справяли с нелеката задача сред народа си - не само заради познаването на езика, но и защото знаели какви хитрости можели да приложат бедни и заможни евреи в избягване на тежките данъци.
В Палестина данъците били събирани от заможни евреи (понякога, рядко, и от чужденци) или пък от сдружения на митари, оглавявани от богати хора, добре владеещи тази дейност. Такъв е бил явно и случаят със Закхей. За Закхей тълкувателите смятат, че е бил началник на междинно равнище – прекупвач на данъци, като след това давал на свои подчинени да ги събират. А сам Закхей се е отчитал на големите началници в държавния фиск.
По-опитните и по-заможните или замогнали се хора предварително откупували събирането на данъците, като внасяли в хазната съответните суми (ставало въпрос винаги за огромни суми) и след това събирали често пъти и двойно повече пари от поданиците на империята. Разбира се, данъците били не само в пари, бедните хора най-често плащали в натура – от произведенията на домашното стопанство. Но това въобще не облекчавало положението за бедните земеделци или занаятчии, дори напротив.
В един папирус от 1 в. сл. Хр. (Оксиринх № 285, писан ок. 50 г. сл. Хр.) е описан случай, когато беден тъкач се оплакал на военния ръководител на гр. Оксиринх (това е гръцкото име на града от елинистическата епоха, а староегипетското е Пемдже), че митарят го подложил на жесток побой и накрая взел дори хитона му, т. е. дългата дреха, която се носи върху тялото, като го оставил гол.
Александрийският юдейски автор Филон също е записал интересен случай. Веднъж един митар, като не успял приживе да вземе дължимия данък от един човек, който междувременно починал и бил погребан, се разпоредил да изровят трупа му и постановил за наказание да бичуват трупа. Като го попитали защо прави това, той отвърнал: „Така неговите роднини ще се смилят над участта на покойника и ще изплатят дълга му!“ (предполага се, че става дума за случай с евреин, макар и в Александрия).
Отношението на митарите към данъчнозадължените лица в Палестина (Юдея, Галилея и пр. области) не било по-добро. Затова виждаме, че в евангелията, когато се среща думата митар, тя винаги е свързана с отрицателно отношение към съответния човек. Дори Сам Иисус Христос свързва думите „езичник и митар“, „митари и грешници“, каквато впрочем е била обичайната словоупотреба сред евреите. Според равините нямало надежда за спасение за митарите. Като форма на морален натиск срещу тях те били изключвани от всички религиозни общности и прояви. Парите им се смятали за опетнени, те щели да осквернят всекиго, който ги приеме. Митарите не можели да служат и като свидетели.
Разбира се, не само евреите са имали такова отношение към митарите; тяхната работа е била ненавиждана сред всички народи. Например, когато попитали елинистическия поет Теокрит (3 в. пр. Хр.) кои са най-страшните зверове, той отвърнал: „В планината са мечките и лъвовете, а в градовете – митарите и клеветниците!“. Видните римски оратори и историци Цицерон, Тит Ливий и Тацит определят професията на митарите като отвратителна.
В Талмуда могат да се намерят около 30 различни занятия, които се смятат за греховни, а от тях най-греховни са тези на разбойниците и на митарите. Сред еврейския народ настроението срещу митарите е било поддържано предимно от фарисеите – ревнителите за запазване на религиозните обичаи. Поради естествето на служебните си задължения митарите често не можели да спазват съботната почивка, защото езичниците пристигали или тръгвали и в съботен ден, така че трябвало да бъдат обслужвани и в седмия ден, посветен на Бога. Затова митарите минавали за неблагочестиви хора. Освен това поради служението си на езическата (по религиозен признак) империя те били смятани за отпаднали от еврейския народ. Така трябва да разбираме и думите на Иисус Христос, когато Той подчертава, че все пак и Закхей е „син на Авраам“ (Лука 19:9). Но равините не приемали митари за свои ученици, за да не бъдат и самите равини смятани за съучастници в делата на митарите. Съгражданите им ги смятали за предатели на народностните интереси, но също и за вероотстъпници. Защото общуването с езичници – било началници, било данъкоплатци, ги правело култово нечисти, което било още едно основание да ги презират и сочат с пръст.
Въпросът има и друга страна: за евреите данъкът е бил религиозно задължение, т. е. данъкът се е плащал на Бога, макар и чрез храма, култа и т. нат. Но след като езичниците започват да събират данъците, това вече се смята за посегателство върху религиозната и етническата идентичност на народа. Затова събирачите на данъците са били възприемани като родоотстъпници и вероотстъпници едновременно. Известно е, че събирането на данъците от неверниците-езичници е станало причина за бунта на зилотите, които не можели да се примирят, че такава религиозна функция ще се свърже с езичници. Въпреки това от евангелските разкази се вижда, че митарите не били чужди на религиозните обичаи и преживявания на народа. Един митар е описан в известната притча на Иисус Христос (нека не забравяме, че притчите по начало са измислени разкази, но те отразяват действителни и възможни отношения) да влиза за молитва в храма и това явно не е било някакво изключение. При св. Йоан Кръстител отивали да се кръщават с покайно кръщение и митари, които тревожно задавали основния въпрос: "Учителю, какво да правим?" И Кръстителят простичко ги съветвал: "Не изисквайте нищо повече от това, което ви е определено!" (Лука 3:12-13).
Все пак, в случая със Закхей виждаме, че и той е имал своите религиозни търсения и тревоги, затова се е насочил към Учителя Иисус. А че митарите не са били напълно чужди на народните традиции, свързани винаги с религията, личи и от случая, описан от еврейския историк Йосиф Флавий във втора книга на големия му труд За Юдейската война. Той разказва за митаря Йоан, дал заедно с други видни евреи осем таланта на римския управител Гесий Флор в Кесария (64-66 г.), за да прояви съчувствие към сънародниците му в спор с езичниците, жители на гр. Кесария. А това е огромно количество злато! Един римски талант е тежал ок. 32 кг. Виждаме какво богатство е могъл да притежава един митар, за да дава такива големи суми за подкуп или, ако се изразим по-деликатно, за спечелване на прокураторското благоволение.
И ако един такъв човек чрез своето разкаяние е могъл да получи Божията милост, не си ли струва да се замислим тъкмо над въпроса за покаянието и то точно в тези дни? Затова и Църквата ни призовава с песнопенията си: Нека последваме покаянието на митаря!
