Размисли на митр. Антоний Сурожки за смъртта и след нея
… Помненето на смъртта има огромно значение, но не само за хората, които са болни, които са на легло или са поразени от нелечима болест. Ако ми позволите да се изразя по-рязко – ние всички сме болни от неизлечима болест – смъртта. Всеки от нас ще умре. Възможно е в това да няма нищо трагично, а може и да има, но това е факт. И аз мисля, че е важно да съзнаваме, че нищо не е в наша власт, освен сегашният момент, че може да няма нищо след това – как тогава бихме се отнасяли един към друг? Ако знаехме, че човекът, с когото говорим, или ние самите, след миг ще умре, без да завършим разговора, няма ли да се промени гласът ни, нашите движения, нашето отношение – не бихме ли се държали по друг начин, не така, както обикновено, когато си мислим, че пред нас има много време? Сега ще си позволя за бъда нетърпелив, груб, да проявя равнодушие, неверност, да съм хладен, а по-късно всичко ще загладя. А ако го няма това време? Само съзнанието, че всеки момент, всеки настоящ момент може да е последен, ни позволява да го превърнем в пълнота, в тържество на отношенията, в победа. И аз мисля, че това е много важно за всекидневните отношения. Ние нямаме право да чакаме, докато ситуацията се превърне в трагедия, за да съжаляваме за всичко, което не е било направено, за да се питаме, гледайки назад: „Господи, защо не направих това по-рано?“...
* * *
… След смъртта на близък човек хората често се сблъскват с въпроса: какво да правя оттук нататък? Ето нещо, което много ми помага на мен и на други: ако човекът е живял и е пробудил във вас любов, благоговение, уважение, благодарност, то той ни е оставил пример. И когато човек напуска живота, ние сме призвани, докато дойде нашето време, да бъдем продължение на неговия живот, да живеем по такъв начин, че земята и нашето обкръжение да не загубят нищо с напускането на този човек, когото сме изгубили.
На мен често ми се случва да се срещам с общности от хора, които разбират това и в техния пример с изумление можем да открием истината на евангелските думи „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Иоан 12:24).
Ако всеки, който е загубил близък, помисли: „Какво означаваше за мен починалият. В какво е величието, истината, красотата, благородството, които той разкри пред мен и сподели с мен?“, тогава всеки би могъл да стане своеобразно продължение на живота на починалия...
* * *
… Когато хората се събират на панихида, те всъщност грешат като си мислят, че са се събрали, защото някой е починал: те са се събрали, защото този човек е живял; те са се събрали, защото животът му не е бил напразен; със своя живот, със своята личност той е успял да зароди в тях неугасваща любов.
За това ние свидетелстваме. Ние казваме: Господи, виж, този човек завърши земния си живот; но той пося в нашите сърца любов и вярност, които ние сега Ти принасяме – и това е негово, не е наше, това е плодът на неговото сеене, това е плодът на неговия живот…
