Всички, които са се занимавали професионално с преводи (а и не само те), знаят станалата световноизвестна италианска игрословица traduttore traditore, т. е. „преводачът е предател“. Тя означава, че често пъти преводачът може да ни „предаде“, превеждайки и това, което ние не бихме искали да се чуе от другите.
За честта на преводачите веднага трябва да кажем, че в такъв случай става дума за неправилно разбиране за ролята на преводачите, т. е. на тези висококвалифицирани познавачи на чужди езици, които имат задължението да преведат на друг език онова, което ние казваме. Те нямат право да ни поправят, да ни допълват, да ни тълкуват, а са задължени само точно и вярно да предадат казаното от нас. И ако понякога може да се случи така, че отсрещният човек да разбере чрез преводача нещо, което ние не сме искали той да разбере, вината не е у преводача, а у нас самите, които не сме внимавали какво казваме.
Вземаме повод от скорошния случай с един наш митрополит, комуто се наложи да се оправдава за приписани му думи. За честта на преводаческото съсловие сме длъжни да кажем, че италианската игрословица просто говори за чувството за хумор у италианците и за умението им забавно да играят с думите.
Ние обаче ще се опитаме да погледнем на нещата от сериозната им страна. Не ни е за пръв път да виждаме кой и как превежда на висшите представители на Църквата ни. Всеки, който може някак си да си поръча едно сувлаки (гръцко шишче) или една блина (руска палачинка), си мисли, че може и да превежда на съответния език. И понеже знае „пет думи на кръст“ на чуждия език повече от владиката или патриарха, го пускат да превежда. В такъв случай, естествено, виновен е не този, „който яде баницата“ (съответно сувлакито, блината), а онзи, който му я дава. А пък набеденият преводач, за да покаже, че нещо вече е научил, се хвърля в морето на езиковия превод и „стана тя, каквато стана“.
Сега един митрополит се оплаква от погрешен превод и най-лесното е целият проблем да се прехвърли на хибридната война. Но нали мнозина помнят преди това как един архимандрит му „превеждаше“ на руски, пък видяхме и сегашния преводач. Същото за съжаление се отнася и за много други случаи с други църковни големци и преводи на други езици. Защото самите митрополити, а и колективният орган на управление на БПЦ, Св. Синод, не се стремят да си подготвят преводачи (за ползването на „външни“ преводачи-професионалисти и дума да не става: нямало пари!) и си мислят, че това е „фасулска работа“. Преводачеството не е проста работа и за всеобщо най-голямо съжаление подценяването му на официални срещи и в официалната кореспонденция дава повод за много скандали, включително и за насмешки срещу Българската православна църква сред събратята ни православни. За по-сериозни дипломатически гафове, където всяка дума се премерва, да не говорим.
Някой ще каже: най-добре е висшите клирици да учат чужди езици и да не разчитат на преводачи. Това звучи красиво, но за съжаление поне за сегашното поколение висши клирици няма как да стане. Но дори приличното лично владеене на даден език от архиереите не отменя по никакъв начин необходимостта официалните църковни структури да ползват професионално подготвени хора, включително в областта на църковната терминология. А за съжаление, у Св. Синод не виждаме политика за подготвяне на сериозни кадри за преводаческото поприще, съответно за нормалните междуправославни отношения. Това неглижиране на проблема пък ни напомня вица за двамата милиционери, дето един чужденец се опитал да ги попита нещо на английски, френски, немски, италиански и като не се получила комуникацията, махнал отчаяно с ръка и си продължил, а по-съзнателният от милиционерите рекъл на колегата си: ей, колега, ще трябва да учим чужди езици, не можахме да се оправим с човека. А пък другият самоуверено му отвърнал: Че защо? Та тоя, като знаеше толкова много езици, можа ли да се оправи?
