Днес погребахме един свещеник, софийски. Беше още далече от пенсионна възраст, с невръстни дечица. Всички го оплакахме, от сърце. Човешко е. И сега си стоя и си мисля: бива ли да го оплакваме така безутешно, особено щом като по всеобща преценка той беше добър човек, незлобив, винаги усмихнат, винаги готов да помогне на всекиго. Него Бог си го е избрал от младини и го е водил за ръка, и му е сочил правите пътеки, отварял е сърцето му за болките на хората, а и мнозина споделят, че са намирали голяма духовна помощ от неговите молитви. Него Бог няма да го остави, душата му ще е при Него!
Той не можа да служи много години – първо, забавиха му 10-ина години ръкоположението (един Господ знае защо!), макар че не беше и младеж, когато тръгна да става свещеник; второ, служи като втори свещеник в енорията, нямаше възможност напълно да покаже какво умее и как го умее; трето, отецът получи едва преди половин година последната си енория, която е в квартала, където живее от много години. И въпреки всичко той навсякъде успяваше да остави добра следа, да се покаже като добър пастир, да прави всичко, което беше нужно и полезно за повереното му паство.
Затуй, мисля си, много повече за оплакване са хората, които през тези 10-ина години на неговото служение намериха помощ, разбиране, утеха от него. Дори и 40-50 години да беше служил, пак за паството загубата си е най-голяма. Защото не става дума за човека, съпруга, бащата, за когото разбираемо дълбоко скърбят близките му, а за пастира. Думата ми е за този вид служители в „номенклатурата на длъжностите”, които са от най-неплатените у нас и може би затова са и най-дефицитните. Грубо пресметнато, Църквата ни има не повече от 20 до 25 процента от свещенослужителите, от които народът ни има нужда. Наскоро в Двери беше поместена и точна сравнителна статистика, но ние си я знаем и без да търсим точните числа. При това положение на нещата, дали не трябва да скърбим и да плачем също и за хилядите православни християни у нас (а и зад граница – т. е. наши, отишли на гурбет и там дошъл сетният им час), които се погребват без опело, защото няма свещеник?
Или ще кажете: ами за живите, дето няма кой да ги кръсти и миропомаже, да им каже слово благо, да отслужи молитва, да изслуша тревогите и мъките им, да ги изповяда и причасти? За тях не трябва ли още повече да плачем и да ги оплакваме, защото са уж живи, но духовно как и дали оцеляват? Както казва тайновидецът Йоан: зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв... (Откр. 3:1).
И ще бъдете прави. Защото и те са за оплакване – цели 1155 години след покръстването на нашия народ!
А защо е така? Времето, в което живеем, ли е виновно? Народопсихологията ли е сбъркана? Защо гледаме и се трудим, и огромни средства набираме, за да построим църкви, в които после не само няма откъде да дойде свещеник да служи в тях, ами често пъти няма и доброволец или доброволка (то за заплащане и дума не става!) да ги отвори, та които имат желание, да влязат и да се помолят – сами поне – в тези стотици новопостроени и затворени църкви и параклиси, с които чак и премиерът непрекъснато се гордее?
Ще ми се следващия път, когато чуя, че някъде се гласят да строят църква, да им каже някой: чакайте, недейте! Първо намерете един младеж, който да се обучи и да стане ваш свещеник, а то богослужението и в една стая може да се извърши. С много малка част от парите, които ще потрошите за нова църква, вие ще можете да подпомогнете материално и да насърчите един кандидат за свещеник да се изучи и после да служи Богу и на вас. А като станете жива и действаща православна общност, сетне лесно ще се построи и църква. Но първо да градим храмове в душите на хората, за да не бъдем после за оплакване всички.
