За един вариант на детското откритие „Царят е гол!“
Един архиерей в една поместна църква, дето царят му ходи на крака, се осмели публично да извика – но не за царя, а за себе си и себеподобните си: Братя, голи сме, хората ни виждат и се съблазняват!
Този владика, говори се, казвал важни неща на царя лично, заради които той пък му ходел на крака чак в западния край на царството. Дано да е така. Всеки човек има нужда от право огледало, в което да си вижда истинския образ, а не онзи, нагласения, който си поддържа сам той или в случая с един цар – който му поддържа цялата държавна машина.
Но да оставим царя и да се върнем при владиката. Този владика рече и отсече: Няма да ми давате пари в пликчета! Има много, ама безкрайно много нуждаещи се хора, които имат много, ама безкрайно повече нужда от пари. Помагайте на тях.
Ама кажете: от тези бедняци каква полза има за даващия пликчето? А от владиката все някаква полза има, поне да не го смени от председателското място в храма.
Тук някой християнин ще рече: ама ние нали не за този свят събираме съкровища, а за отвъдния?! На това няма да отговорим, само ще се усмихнем мълчаливо с левия край на устните си, някак си тъжно, но еднозначно.
И за да разведрим обстановката, ще ви разкажем една истинска история. История с един истински владика – Софийски Стефан. Служи той в катедралата си „Св. Крал“, известна на последните две-три поколения като „Св. Неделя“, и на тръгване председателят, както си му е редът, му връчва един плик (не било пликче, ами бая плик, макар и пощенски). Тръгват да изпращат митрополита председателят и другите свещеници с настоятелите, той си говори с тях, благославя с десницата си хората, които му просят благословението, а в лявата си ръка стиска дървената си патерица с метална глава, там придържа и получения току-що плик. Владиката врял и кипял в тия неща, знае си традициите, знае и тарифите, вероятно. Но като голям човек и човек на големите жестове (отделен въпрос е, че един такъв голям жест като хвърлянето на оставката му изиграва лош номер, та завършва живота си като заточеник в с. Баня, Карловско), владиката и този път не изневерил на обичая си. На входа на църквата, но отвън, стои един опърпан белогвардеец и плахо го моли с нисък поклон, по руски: „Ваше Высокопреосвященство, помогите, ради Бога!“. Дядо Стефан го поглежда за миг, след това без колебание хваща плика, дето придържа с пръстите на лявата си ръка, и му го пъхва в треперещите ръце. Белогвардеецът само дето не му е целунал краката на владиката!
Но наблюдавайки тази спонтанна реакция на митрополита, председателят с внезапно пресъхнало гърло тихо промълвил: „Ама, дядо владико, това бяха много пари!...“. А дядо Стефан, видимо доволен от впечатлението, което е направил с големия си жест, в свой стил отговорил: „Отче, за благотворителността сумата няма значение!“.
Не питайте, дали и друг път дядо Стефан е правил така или благодарно си е прибирал пликовете и пликчетата в джоба при истински златния швейцарски часовник. Нито се интересувайте, дали е имало и други владици, които да постъпват така. Защото проблемът не е у този, който получава пликчетата, а у онзи, който умело ги мушва във владишките ръце.