Днес от 17 ч. в Девическия манастир "Покров Богородичен" в софийския квартал Княжево беше извършено опелото на доцент архимандрит д-р Сергий Язаджиев. Заупокойната служба ръководи неговият ученик, сега епископ на старостилния разкол в БПЦ - Фотий Триадицки. Участваха много свещеници от тази група вярващи, които не са се регистрирали като отделна църква. Не са, защото може би не искат да са чак толкова отделени от названието БПЦ. Но не с цел да ползват "правоприемство" с оглед на имоти, както правят едни други разколници, а може би от по своему разбиран респект към онова, което е (или според тях трябва да бъде) БПЦ.
Храмът "Св. евангелист Лука" на обителта е малък - едва побра свещенослужителите, включително и монасите от Жабляно и Копиловци, ръководени в техния си разкол от йеромонах д-р Касиян (и той в мире Стефан като о. Сергий!). Над стотина жени и мъже (първо пиша жените, защото те винаги са мнозинство в ръководената иначе от мъже Православна църква!) бяха изпълнили двора около храма. Послушнички посрещаха идващите и им раздаваха восъчни свещи. Високоговорители позволяваха и в двора да се слуша последованието на монашеското опело. Всички бяха в молитвено вглъбение, някои плачеха за стареца (си). Картина, впечатляваща за всеки новостилец. Няма шум, няма блъскане, няма празни приказки и светски любезности. Хората бяха на средна възраст и надолу - до малки дечица. Облечени скромно (далеч от стандарта на скъпарския магазин "Благолепие"!), жените - с дълги поли и забрадки (за случая). Явно това не бяха хора с постове и звания (макар да не е изключено), нито с пари и влияние в обществото. Това бяха смирени християни, възпитани в нравствеността на вярата, следващи стриктно препоръките на духовника и по отношение на външния си вид. Същевременно сред тях видимо имаше интелектуалци, които обаче не гледат някъде над тебе, както често става с „обикновените” интелектуалци, а гледат в земята, защото (предполагам) умът им е в небесното! Не съм старостилец „и никога няма да бъда”, както пееше един бард „от зората на демокрацията” у нас. Не се опитвам да правя реклама на онова множество, дошло да почете своя духовник. Стремя се да видя по-скоро себе си, като гледам тях. Защото (признавам си) скрито им завиждах за това, което те изглеждаха да са: вяра и смирение, ревност и отдаденост, послушание и себежертва. Улових се, че „подглеждах” (т. е. нещо като „шпионирах”) свободата им, но не можах за тези 2 часа да съзра нито заблуденост, ни покореност на чужда воля, нито безволевост, нито сектантски плам в очите, изпълнени със сълзи…
А иначе отец Сергий дори го познавах лично. Удивлявал съм се на знанията и ревността му във вярата. Дали тази ревност е била разумна или не – Друг е, Който ще съди. Казваха, че докато бил жив о. Серафим (Алексиев, другият доцент-архимандрит, заедно с когото напуснаха Духовната академия през зимата на 1968-1969 г. заради приемането на новия календарен стил от БПЦ), о. Сергий бил по-сдържан. После вече я нямало „задържащата сила”, а и Фотий бил властна фигура. Започнаха борба и срещу каноничната БПЦ, не на последно място и чрез прозелитизъм в семинариите и факултетите, подмамвайки най-усърдните във вярата ученици и студенти. Свещеници минаха към тях, студенти жертваха всичко заради желанието си да бъдат „истински православни”. Обвиненията срещу клирици и богослови на БПЦ бяха изпитано и резултатно оръжие.
После се започна отливът от техните среди: едни се връщаха в БПЦ, други отидоха още по-нататък, като станаха „най-истински” православни! Календарният стил е само поводът, макар че някои от тях остават само на тази вълна. Към него се добавят обвиненията в предателство към Православието, защото те вече си го бяха регистрирали като „запазена марка”. Всичко това доведе до известна стабилност в средите на неголямата старостилна общност в България. Накъде обаче ще продължи тя сега след смъртта на втория от двамата „старци” на старостилието у нас, трудно е да се прогнозира.
Отидох на погребението с тъга по един отишъл си духовник, при това отцепил се от единството на Българската православна църква, с принадлежност към която и аз като повечето читатели на този сайт се гордеем. Тръгнах си с двойна тъга: по о. Сергий и по още нещо – по недостатъка у мене, новостилеца, на такава отдаденост на вярата в нашия Господ Иисус Христос, на такава жертвеност пред Неговия олтар, тъга заради неспособността ми да бъда такъв, какъвто уж съм по документа си за свето кръщение от миналия век!
Бог да прости отец архимандрит Сергий, а нас да помилва!
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kquda
И рече старецът...
Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.
Св. Исаак Сирин
