Мобилно меню

4.95 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (100 Votes)

паметник сашо сладураСто години от рождението на цигуларя Александър Николов – Сашо Сладура

Александър Николов, известен с прякора си Сашо Сладура, е една от емблематичните фигури на Пловдив. И наистина, този наш сънародник, роден на 3 май 1918 г.[1] в град Плевен, спокойно би могъл да бъде наречен символ на свободата и нейното отстояване до краен предел. Предел, отвъд който има не само смърт, но и… безсмъртие.

Бащата на Сашо, инж. Георги Николов, е един от създателите на „белите дробове на София” – Борисовата градина, а майка му, Екатерина Ендерс, е чехкиня, дъщеря на управител на голям чешки замък. В града под тепетата Александър учи в италианското училище и във френския колеж „Свети Августин”. По-късно завършва музика в Пражката консерватория, една от най-старите консерватории в Централна Европа.

Когато се завръща в Родината, Александър Николов започва да свири в Царския симфоничен оркестър, след разформироването на който Сашо става част от джазовия оркестър, ръководен от Асен Овчаров (но на джазовата музика, чиято родина е Америка, не се гледа с добро око от новата власт). Заедно с другите оркестранти Николов свири като солист-цигулар в софийския ресторант „България” до малките часове на нощта. По същото време в оркестъра намира място още една недолюбвана от тоталитарната власт личност – певицата Леа Иванова.

Нужно е да обърнем внимание на преминаването на Сладура от класическия репертоар към един импровизационен начин на свирене, с какъвто по принцип е свързана джазовата музика. Това добавя нов щрих към живота му: стремеж към музикално обогатяване и приспособяване. Приспособяване и нагаждане, което, разбира се, той проявява към музиката, но не и към идеите на тогавашния политически елит. Вероятно самата тази музика му е помогнала в това, защото културният човек, човекът на изкуството, лесно разпознава всякакви халтурни форми или както казва полският поет Збигнев Херберт в едно свое стихотворение: „Съвсем не се искаше прекалено силен характер/ за нашия отказ, несъгласие и упорство/ имахме частица от необходимата храброст,/ но всъщност това бе само въпрос на вкус”[2].

Мой близък, съвременник на Сашо Сладура, е присъствал на негови изпълнения в сладкарницата на ресторант „България”. Според него Сашо бил „много изискан и фин човек, човек с достойнство”. Дори ми е разказвал една интересна случка: веднъж в сладкарницата влезли две двойки; мъжете носели бомбета, които не свалили след влизането си. Веднага щом ги видял, Сашо прекъснал цигулковото си изпълнение и се втурнал към тях, свалил им шапките и с емоционален тон (това типично чувство за всички творци) им казал: „Това е заведение. Уважавайте себе си.”

Александър Николов е не само цигулар-виртуоз, той е и изпълнител на френски шансони, а също така известен разказвач на политически вицове (заради веселия си характер получава прякора Сашо Сладура). Разказват, че когато някакъв човек го попитал къде се намира изгорелият цирк, Сладура се усмихнал и посочил партийния дом: „Ето, там е горящият цирк, а вътре е и главният циркаджия.” Можем да си представим каква смелост се изисква да разказваш такива вицове по онова време – като да се движиш по ръба на бръснач. Това разказване на вицове му струва скъпо. За исконното си право да бъде свободен той заплаща с най-ценното – своя живот.

През есента на 1961 г. Александър Николов е арестуван и отведен в трудовия концентрационен лагер „Слънчев бряг” край Ловеч. Така заради политическите си възгледи и чувството си за свобода (вложено от Твореца във всеки от нас) интелектуалецът, известният джазов музикант Сашо Сладура облича позорните дрехи на концлагерист. Но „привилегията” да носи тези дрехи трае твърде кратко – около единадесет дни. След това Александър Николов е убит по най-безчовечен начин. Всякакво влизане в подробности около смъртта му и нейните причинители е ненужно, защото единственото до което би довело, е да ни отдалечи от представата за човека като нравствено и съ-чувстващо същество.

DSC 1705 1p 1Лагерът край Ловеч, това късче земя, напоено с кръвта на десетки хора, този бряг (който е всичко друго, но не и „слънчев”), става мястото, от което Сашо Сладура се потапя в смъртта. Именно това е цената, която музикантът плаща за своето свободомислие. Цена, която ние, днешните българи, не бива да забравяме. В това помнене на историята на помощ ни идва както софийската улица от кв. "Кръстова вада", носеща името му, така и неговият паметник, поставен в началото на новото хилядолетие в Стария град на Пловдив, до Античния театър. Финансиран от българина, живеещ в САЩ, д-р Георги Лазаров и изработен от скулптора Данко Данов, паметникът изобразява Сашо Сладура, „въоръжен” с типичните за него оръжия: любимия му инструмент – цигулката (намираща се близо до сърцето му) и обаятелната му усмивка. Оръжия, с които би спечелил битки на културния и интелектуалния фронт, но не и такива като тази, в която беше сразен. Фигурата на музиканта стои върху постамент, върху който е написано: „В памет на Сашо Сладура (1918-1961) и дейците на културата, загинали от комунистическия режим (1944-1989)”. От този надпис се осведомяваме, че паметникът на Сладура е и паметник на всички онези интелектуалци, които имаха смелостта и дръзновението да се опълчат със своето поведение, думи и изкуство на всичко онова, което заличава уникалното в човека.

Любимият инструмент на Сашо – цигулката е близка по звученето си до човешкия глас. Затова тя притежава това специфично свойство да ни докосва и разчувства. В нейното звучене има нещо силно затрогващо; нещо, което ни кара да потрепваме. По същия начин мога да кажа, че откривам нещо, което „резонира” в мене (а вярвам, че и не само в мене), и в историята на Сашо Сладура, този интелигентен и образован музикант, станал жертва на режим, за който отделният човек не е важен.

„Дали съм щастлив, или не? – не се питам./ Но имам си радост една, на която разчитам:/ във великия сбор (сбор, който аз мразя)/ от толкоз много числа между тях не съм аз/ число сред милионите.”[3] Мисля, че този стих на поета Кавафис много точно описва личността на Сладура – човек, обичащ свободата. Сладура обича и музиката и чрез нея изразява най-съкровените си човешки стремежи; бихме могли да кажем, че подобно на всеки истински артист той е човек, за когото изкуството е форма на общуване. А изкуството, както казва поетът Бродски, ако „изобщо учи на нещо (…), то това е именно частността на човешкото съществуване”, защото произведенията на изкуството влизат с човека в „директни, без посредници, отношения.” Именно затова – продължава Бродски – „повелителите на масите и глашатаите на историческата необходимост не долюбват особено много изкуството”[4].

През 2019 г. на град Пловдив му предстои да бъде „Европейска столица на културата” – едно от най-престижните и популярни европейски културни събития. В навечерието на това събитие нека не забравяме имената на хора като музиканта Александър Николов, които спомагат за оформянето на националния ни облик пред света – не само в тази културна инициатива на Европейския съюз, а и по принцип. Днес си спомняме стогодишнината от рождението на Сашо Сладура. Вечна да бъде паметта му! Да се надяваме, че той е достигнал онази истинска свобода (която никой човек не може нито да даде, нито да отнеме), заради която той ненавършил 44 години се раздели със земния си живот.

[1] Въпреки че на някои места пише, че Александър Николов е роден на 15 септември 1917 г., датата 3 май 1918 г. е отбелязана като негова рождена в удостоверение, издадено му от Пловдивското градско общинско управление през 1936 г. Върху паметника му в Пловдив също е отбелязано, че е роден през 1918 г.

[2] Стихотворението „Силата на вкуса”. http://freepoetrysociety.com/articles/silata-na-vkusa

[3] Стихотворението „Събиране”. Вж: Кавафис, К. Итака. С., 2004, с. 41.

[4] Думи от Нобеловата реч на поета, произнесена през 1987 г. http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/1118-2011-01-02-03-09-10


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ux69w 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.