Кое е общото между гей-общността в България и нас, православните? И едните, и другите разчитаме на Министерството на образованието и науката да ни „чуе” и да ограмотява подрастващото поколение по „правилния начин” (виж тук). И ние, както и те, сме малцинствена група. E, вярно, все още имаме по-силна вътрешна подкрепа и симпатия, но пък те ни бият по отношение на външни лобита и влиятелни поддръжници. Те говорят за 10% активно практикуващи хомосексуалисти – „електорат и данъкоплатци”, ние пък признаваме, че горе-долу толкова са практикуващите християни.
Опитах се да проследя външните паралели, та поне по-добре да разбера мотивацията и действията на гей-активистите, но нищо не се получи. Трудно се говори за хомосексуализма. Мога надълго и широко да споделям, защо не ми харесва, защо ме дразнят егоцентризмът и зациклянето около секса, които пропиват целия им живот, поведение, творчество. Понякога се „раждат” изтънчени, естетски творби, но в тях никога няма величие, присъствие от „друг свят” и т.н., и т.н. Истината е, че винаги съм имал проблем с аргументите по тази тема. Не че липсват. Напротив. Но на всеки един медицински, социален, нравствен, естетически, религиозен аргумент се противопоставят два и започва едно замеряне с научни изследвания и с цитати от Библията, та свят да ти се завие. Наскоро попаднах на откъс от Дневниците на о. Александър Шмеман, който на глас изказва смътните ми интуиции:
„Защо са толкова слаби всички възможни „аргументи” при категоричното осъждане на хомосексуализма – осъждане толкова самопонятно, поне за мен? Може би защото всичко самопонятно (религиозно) не подлежи на доказване? Защото самопонятността се корени в „светлото знание”, в причастността към „Христовия ум”. А доказателствата, за да бъдат изобщо доказателства, трябва да се разгръщат в тъмното знание, в логиката „на този свят”. В логиката „този свят” обаче винаги е по-силен, защото е изобретил същата тази логика, за да се самооправдава. Христос ни известява за греха. Без Христос грехът е само един „проблем”, който този свят задъхано решава и решението винаги е „либерално”, „търпимо”, „любовно”, „положително”...”
Вероятно преди две години нямаше и да реагирам на поредното PR предизвикателство (пренаписването на учебниците на политкоректен език, зачитащ ценността на гей-брака), но вече няма невъзможни мечти. Доказва го челният опит на редица европейски държави, доскоро определяни като консервативни, традиционалистки и католически.
Малкото квас вкисва цялото тесто. И слава Богу! Но ако Благата вест, честността, светостта не са „заразни”, не се предават от човек на човек – горко ни. Тогава с още по-голяма бързина, с размаха на епидемия се разпространяват грехът и изкушенията. В света на релативизма, сантиментално-блудкавата любов и правата на индивида е важно да се чува ясен, отчетлив и категоричен глас на Православната църква. Да се казва ясно: хомосексуализмът е болест на духа (и затова няма да я срещнете в Класификацията на СЗО и в документите на Американската асоциация по психиатрия), хомосексуализмът е грях, чрез който замъглявате до неузнаваемост Божия образ във вас; не се погубвайте, но нека изборът бъде ваш; и последиците също. Всеки опит да бъде интегриран хомосексуализмът в Църквата чрез безрезервното му приемане е лъжа и проява на не-любов от страна на някои протестантски изповедания. Православната църква винаги е правила и прави разлика между греха, който осъжда, и човешката личност, боледуваща от греха и страдаща от съблазните. Няма друго учение под слънцето, което така да разширява хоризонта на надеждата – промяната е възможна, обновата на ума и сърцето се случват тук и сега, има врата, поставена специално за теб.
Горе-долу такива думи. Те могат да звучат много вдъхновяващо и силно. Никак не е малко в наши дни да се говори категорично и ясно. Да-да, не-не. Но не е достатъчно. И в следващата стъпка ние, православните, зацикляме. Защото „чрез нас, „нормалните”, чрез нас – „християните” – не прозира Христос. Прави сме в отхвърлянето на „задънените улици”, но оставаме безсилни в утвърждаването и в свидетелството. На задънената улица на юдаизма ние отговаряме с антисемитизъм, на задънената улица на хомосексуализма - с животинска, биологична омраза” (о. А. Шмеман, Дневници).
Чака ни много домашна работа....
Горе-долу такива думи. Те могат да звучат много вдъхновяващо и силно. Никак не е малко в наши дни да се говори категорично и ясно. Да-да, не-не. Но не е достатъчно. И в следващата стъпка ние, православните, зацикляме. Защото „чрез нас, „нормалните”, чрез нас – „християните” – не прозира Христос. Прави сме в отхвърлянето на „задънените улици”, но оставаме безсилни в утвърждаването и в свидетелството. На задънената улица на юдаизма ние отговаряме с антисемитизъм, на задънената улица на хомосексуализма - с животинска, биологична омраза” (о. А. Шмеман, Дневници).
Чака ни много домашна работа....
