Мобилно меню

4.7735849056604 1 1 1 1 1 Rating 4.77 (53 Votes)
1_57.gifВъпреки че съм от мъжки пол и съм само на 33 години, се почувствах като истинска православна бабичка, когато неотдавна наблюдавах как моите съграждани отбелязват Възкресение Христово в църквата Света Параскева в нашия малък град. Честно да си призная, не обичам да ги наблюдавам, за да не се разсейвам и за да озаптявам ума си от гневни изблици, но тази година великодушно им простих предварително цялото безобразно поведение и ги наблюдавах изключително съсредоточено, хладнокръвно и безстрастно. Разглеждах действията им с най-сухото научно любопитство на света.

Но какво точно означава “православна бабичка”? Православната бабичка е онова същество, което стои зад гърба ти, когато се приближаваш към свещеника след неговите думи “Со страхом Божим, верою и любовию приступите...” и ти нашепва настойчиво и злобно: “Изповяда ли се? Не можеш да взимаш Причастие, ако не си се изповядал! Не може! Не, не може! А пости ли?”. Православната бабичка дебне всеки, който влиза в църквата, уж незабележимо тя следи всичките му действия да не би да стори нещо извън протокола. Православната бабичка знае много добре реда в църквата и богослужението и не пропуска да направи забележка на всеки престъпник. Православната бабичка дори много често знае такива правила, които никой свещеник, митрополит или ангел не е чувал или чел никъде.

Православната бабичка е църковният полицай. Тя внимава напред да вървят мъжете, а всички жени да са със забрадки. Да палиш “за умрелите” долу, а “за здраве” горе. (Често самите управници на църквите се подлъгват по акъла на православните бабички и слагат огромни надписи по вратите – “Четем молитви против уруки, уплах и стрес...”, но това е друга тема...)

Та на този Великден аз се чувствах точно по този начин. Бях се превърнал в едно треперещо кълбо от едва сдържано възмущение – но нали ви казах – съвсем хладнокръвно, без да им придирям. Бях настроил всичките си сетива на ултракъси вълни и едновременно забелязвах всичко, но не се възмущавах от нищо.

Когато бях осемнайсетгодишен, сам Бог ме е предпазил да не влизам в църквата на този ден по този начин. Може би защото по принцип избягвам тълпите, но оставах в двора, гледах да не се блъскам с другите навътре и ми беше чуждо суеверното изпълнение на ритуалите. На Великден, увлечен от модата като целия останал град, аз идвах към единейсет и половина вечерта заедно с компанията и отвън пред църквата си говорехме глупости, шегувахме се, че свещите ни угасват, понеже сме грешници, пушехме цигари и купонясвахме. Друго си е да става калабалък.

Петнайсет години по-късно целият град продължава да се изсипва в църквата почти по същия начин. Никаква промяна у тия хора. Не им ли омръзна? И все пак, струва ми се, модата лека-полека отминава. Тази година бе по-добре от миналата. Тази година цветята в градинката не бяха толкова утъпкани. Като това може да се смята за една малка психологическа победа. Около лехите с цветя по нареждане на свещениците предварително бе наредена ниска пластмасова бяла декоративна ограда. Съвсем паянтова и евтина ограда, която бе прежалена. На сутринта обаче установихме, че не са я строшили на нито едно място. Само леко бе поизкривена. Но явно е създавала психическа бариера у тълпата и не са посмели да я прегазят най-душмански.

А тази тълпа заля като вълна двора и църквата точно в единайсет и трийсет. Надигнаха съгражданите ми морни тела от софрите и кафенетата и решиха да се поразтъпчат до църквата. На групички, на туфи, по двойки, с бутилки в ръце, с песен на уста, тромаво и весело заприиждаха. Че то не може само плюскане и поркане. Трябва и духовен живот да се води. Да помислим и за душата, за едно, друго, трето, стига само с тия телесни наслади. А и по-различно си е като се разходиш на чист въздух. Олеква ти, идват ти нови сили...

Добре че бях влязъл предварително и бях си намерил местенце близо до входа на олтара, край певците. Отдавна искам да се включа в пеенето на службата, но все не ми стиска. Срамувам се. Понеже клюкарките отзад си нямали работа и разнесли из махалата, че и до майка ми стигнало. Синът ти, казали й те, много хубаво пее. И майка ми попита какво точно съм пял. И да не се притеснявам, продължи тя, да си пея, щом ме успокоявало. Така че вече имам разрешение от майка си. Баща ми се намеси и каза, че това са църковни песнопения. Отговорих, че това не са църковни песнопения, а е участие в Литургията – Отче наш, Господи, помилуй, Тебе, Господи, Подай, Господи, Амин – обикновени думи, свещеникът води службата, а хората трябва да му отговаряме, защо иначе сме там. Да гледаме кой пее или кой с какво се е облякъл? Или кой вече е успял да се напие?

И от моето местенце, къде пея, къде се срамувам, за първи път се чувствах толкова удобно в нашата църква, откакто ходя на Великденската служба там. Почти не забелязвах безобразията и почти не се срамувах да участвам в Литургията.

Цветан, богословът, се изправи пред насъбралото се множество и се опита да му обясни. След малко, каза той, започва литията около храма – или така нареченото “обикаляне”. Прави се само веднъж! Много ви моля, по тихо, че нищо не се чува! И се пазете да не си запалите косите! И не палете свещи, преди свещеникът да е запалил от чудесния огън, няма смисъл! Ама кой ли го слуша. Морето се е разбучало, разпенило, гърми, гласът му се губи. А и двама – трима от хилядите да са го чули, той ли ще им каже на тях какво да правят! Хайде бе! Те си знаят най-добре и няма да ги поучава тук някакъв.

Отчето повежда литията. Навън е като в дискотека. Пищят, хилят се, оригват се, щипят се, побутват се, палят си косите, други се опитват да се домогнат до свещеника, да се докоснат до дрехата му, че суеверието им ще остане излъгано иначе. Стадото явно не е от овци. Само кози. Борбата е на живот и смърт. Опълченците на Шипка. След като литията преминава около храма и влизаме отново вътре, забелязвам, че множеството продължава да обикаля като изоглавено. Продължават да се въртят в кръг около църквата. Продължават да се въртят в кръг около живота си. Продължават – в кръг. Защо го правят? Някакъв ритуал ли е това? Идва ми да ги питам. Идва ми да им задавам хиляди въпроси, но най-важният е защо изобщо идвате тук? От какъв зор? Друга работа нямате ли си? Вие всички дори не подозирате какво се случва сега. Вие всички сте се събрали само за да се видите, да си кажете наздраве, да се порадвате на пролетта. Но не и да помислите за Бог.  Не и да изчакате края на службата, когато ще чуете най-невероятното и велико нещо във Вселената – Христос възкръсна, победи смъртта, осмисли съществуването ни, застъпи се за нас и ни повярва. Време е да Му отговорим подобаващо. Време е да се излекуваме от душевната си плиткост. Да се избавим от малоумието си. Обидно е да продължаваме да се въртим в кръг в отговор на Неговото Възкресение!

Невежата, суеверна, непристойна тълпа се люлее и гърми още петнайсетина минути. Това беше. Разотидоха се. Нужно е да ги изтърпиш съвсем за кратко.

Понякога в такива моменти си спомням думите на един приятел, че не бива да съдим и укоряваме този народ. Дори само един от тях да отнесе у себе си по-различно чувство този път – и това ще е победа.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqu3d 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата