- Здравейте! Нали така се поздравявате вие, човеците? Първо да се представя! Аз съм една нова книга, обикновена, не твърде дебела, но не и тънка, такава сладникаво кафеникава като стар захаросан конфитюр, с жълтеникава обемна хартия и няколко странни картинки. На езика на печатарите - книжна конфекция. Обидено ще кажа: Конфекция, ама с история. И то каква!
Първоначално бях просто една тема, разглеждана и обсъждана на разни научни съвети, после години наред бях обмисляна, планирана, подреждана. Последва оформянето ми като дисертационно съчинение и пак: рецензии, научни съвети, атестационни комисии. След много ходене по мъки и неволи станах това, което съм – книга на богословска тематика. Изглеждаше ми интересно. Мислех си, даже си мечтаех, че минавайки през всички тези страдания: писане, драскане, критика или одобрение, корекции, страниране, обрязване, лепене, опаковане, заслужавам онова, за което всяка книга мечтае – ласката на читателските ръце, достойното място на нощното шкафче и последващ блажен покой на рафтовете на домашната библиотека... Та тя думата “книга” затова е от женски род, защото е създадена да радва и утешава, да учи и възпитава, но и да бъде обичана и уважавана, да вижда и знае, че е полезна.
Нещо ме разтърси... Прекрасните ми мечти бяха прекъснати от поредното прехвърляне в багажника на поредното транспортно средство... Е, малко се стреснах, но като чух гласа на автора ми, се поуспокоих. Даже се зарадвах... Разбрах, че тръгвам на път към моя си читател. Откъде да знам, че този път бил толкова труден? Дори и комай невъзможен.
Надавах ухо и се опитвах да разбера, какво се случва. Тъкмо посвикнах с шума на двигателя и със залитането по завоите и спряхме... Моят човек ме измъкна от багажника, сложи ме грижливо под мишница (той си ме обича..., та аз съм си негова...) и влязохме в един доста излъскан офис. Разбрах, че търсим някаква госпожа, която трябва да ме одобри. Пак одобрения, помислих си аз, ама си трая... Нали си имам мечти. Намерихме меродавната госпожа, кисела лелка, която ме поогледа недоволно и доста грубо и нескопосано ме разтвори. Ох! Искаше ми се да извикам: „Моля Ви по-внимателно!...” Ама нямах време, защото вече ни бяха изгонили с обяснението, че не ставаме... И хайде обратно в багажника.
Чувах недоволния глас на автора си, който по телефона обясняваше на някого, че не ме искат в книгоразпространението. Не се търсела богословска литература. Имало вариант да ме вземат по някакви църковни магазини или нещо подобно... Тъкмо да ми стане тъжно и пак спряхме. Правилно бях чула. Отивахме в църковен магазин, каквото и да означава това. Аз бях пак така грижливо пъхната под мишницата, откъдето се опитвах да наблюдавам, какво се случва. Влязохме в магазина - друг свят. Всичко свети и лъщи. Едни месингови свещници, едни шарени одежди, икони – светещи, мигащи, особено осветени, едни грънци, вазички, стомнички, керамично магаренце с буре “Троянска гроздова” на гърба, магаренце без буре, само буре... Екзотика! „Кой ще ме вземе тук?” - помислих си аз. Такива църковни красоти! След дълги разговори между моя човек и магазинерката три от нас ни оставиха тук. Късметлийки! А другите 497? На изпроводяк чух моя автор да си мрънка под носа: „Ако предлагах свещи, поне две митрополии и два цигански клана щяха да се сбият, кого първо да захраня със стока; ако предлагах тамян, щяха да го изкупят, защото не всеки може да чете, ама всеки може да кади, и то как... Пък ако предлагах свещенически одежди или митри?”
Стана ми мъчно за него. Спомням си, че докато ме пишеше, все ми повтаряше, че аз съм онова нещо, с което можем да изпълним проповедническата си мисия, възложена от Спасителя: “И тъй, идете научете всички народи...” (Мат. 28:19)
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqu8f
И рече старецът...
Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.
Св. Симеон Солунски
