Съвпадението на Халоуин с родния Ден на будителите неминуемо сблъсква двата празника в пряк двубой ако не за влияние, то поне за чуваемост в обществото. Безспорно Халоуин е по-шумният, по-рекламираният, по-продаваемият, по-печелившият празник. Посланията му нямат значение – те зависят от личния мироглед: „празник на смъртта” или на „преодоляването на смъртта чрез превръщането й в гротеска” (в. „Новинар”), „празник на тъмните сили” или на „прогонването на тъмните сили”... Подробности на интерпретацията, същественото е рекламата и това, което я подплътява. Но няма да давам изблик на свещения си гняв срещу този богохулен празник, най-малкото защото не изпитвам такъв. Просто съм индеферентна, безразлична сиреч. Може и да е от възрастовата група, но не виждам заплаха за вярата си от шумната група деца, които надянали страховити маски хлопаха тази вечер на вратата и събираха бонбони. По-противни са ми комерсиализацията на този ден и потребителската еуфория, но те са си противни винаги и при всеки повод.
Далеч не такова обаче е отношението ми към празника на будителите. И не поради някакво по-специално емоционално отношение, а точно поради липсата на такова. И точно в тази празнота е проблемът...
Къде са будителите, които празнуваме? Защото онези от миналото отдавна събират прах в музея на народната ни памет, без капка живец и без никаква опасност да увлекат някого с идеите си. Това е самата истина, изкристализирала във вековния живот на Църквата – преданието, дори най-святото, дори онова, което изписваме с главно „П”, без живи носители си остава само с главната буква. Мъртвата вяра на живите, според гениалния изказ на Ярослав Пеликан.
Тъкмо в навечерието на деня на будителите чета в „Монитор”, че у нас пристига будител от Холивуд, режисьорът на „Туин Пийкс” Дейвид Линч, който щял да открива школа по трансцедента медитация. Феновете му трябвало да знаят, че нямало да обели и дума за филмите си, а щял да говори само за "техниките, чрез които развива съзнанието си, улавя идеите и придава форма на абстрактното". Много възвишено и като повечето възвишени неща – скучновато.
Интелектуалците (какво ли всъщност значи това) също не се чуват никакви. Или поне гласът им не звучи силно, ясно, ярко, стряскащо различно... и затова никого не събужда. Интелектуалният продукт у нас отдавна се е вписал в общата консуматорска култура, която нивелира всичко и всички. Следователно и те не могат да дадат истински живот на днешния празник.
За съжаление и Църквата ни, която трябва да яви онези днешни носители на „живата вяра на мъртвите”, все повече заприличва на изсъхнала смоковница... А колко много може да каже тя на изсъхналия за жива дума човек! И как може да изненада, да съживи, да обърка и преподреди в чуден ред пъзела на живота ни... Не се чува гласът на викащия в пустинята. Пустинята винаги е била неизменна реалност в света ни, но сега тя заплашително мълчи и тази пустота е много по-страшна от която и да е маска за Халоуин.
И все пак, не защото надеждата умира последна, а защото има Някой, Който гледа отгоре и преценява, че този род все още има какво да даде на Вечността, мисля, че днес въпреки всичко има какво да празнуваме. И примерите са тук, и тук, и тук и още много други анонимни будители на човешките дух и съвест, невидими за празнуващо-пазаруващия свят, но видими за очите на сърцето.
