Преди няколко месеца коментирах участието на Тошко Карагьозов в Биг брадър и епохалното значение на неговото мисионерско дело (вижте тук). Сега отново се осмелявам да посегна към клавиатурата, за да споделя някои мисли по повод друго, много по-велико мисионерско дело на хоризонта на родното ни БГ-православие. Става дума за най-новата мисионерска инициатива на “жителите” на виртуалния свят Second Life: “Ще строим виртуален храм и търсим свещеник, който да извършва виртуални богослужения в него”. Каква чудесна идея, каква невероятна прозорливост, каква удивителна загриженост за бъдещето! Може ли някой да не прегърне такава дългоочаквана възможност? Спасението става лесно и достъпно за всички и става нещо много близко - просто на една ръка разстояние.
Вече не ти се налага да правиш нищо - да ставаш рано в неделя, да пътуваш, да губиш време, нерви и пари. Достатъчен е само един компютър и добра връзка с Мрежата. Е, може и чаша кафе. “Тайната на спасението” вече е разкрита и е въпрос само на едно единствено движение на мишката! Натискаш ляв бутон и влизаш в безкрайното пространство на виртуалното Божие Царство. Щракваш два пъти с десен бутон и на часа “вкусваш” от софтуерно претворените битове, принесени като “дар” от благочестивите православни юзъри. И още докато кликваш с Мишката за “Амин” на думите “Благословено е Царството на Second Lifе и сега и винаги и в цялата Мрежа”, ти вече откриваш великата тайна на виртуалното царство! Питам се само, защо чак сега? Защо едва след две хиляди години трябваше да ни се открие тази тайна на кибер-благочестието?
Всъщност това “откровение” винаги е съществувало в църквата, но като някакво скрито знание. Богословите казват, че църквата е икона на Божието царство. И те са напълно прави – само с едно движение на Мишката ти попадаш в заветната иконка, която обозначава на твоя десктоп виртуалната църква, и след това с десен бутон се “причастяваш” към божествено-виртуалния втори живот. (Е, някога са го наричали “вечен живот”, но все пак езикът се променя). Невероятно! Десктопът на твоя компютър се превръща във величествен иконостас, в истински прозорец (колко проницателен е бил Флоренски!), през който ние мистично можем да съзерцаваме софтуерната (е, в миналото и това е имало друго име – “нетварна”) светлина. В тази Виртуална Църква можеш постоянно да комуникираш с твоите софтуерни ближни и да се радваш на присъствието на техните никнейм-ове, които заедно с теб се наслаждават на истинския виртуален живот.
Наистина, колко хубаво е всичко това и най-важното – колко е лесно! За спасението не се изисква никакво усилие – няма нужда в дъжд и пек да ходиш до твоята енория, да гледаш олющени стенописи, да слушаш фалшиво пеене и да те съблазнява някой неграмотен не-активен свещеник, който дори не е чел Честъртън. Няма нужда да се чудиш как да обичаш твоите “реални” ближни и да търсиш начини да си по-активен мирянин. Край на мъките от твоя real life!!! Достатъчно е само да се регистрираш (и на това навремето са му викали Кръщение) в сайта и да получиш твоя никнейм, за да си истинска софтуерна личност! Достатъчно е само да се включиш в комуникацията на милионите никнейм-ове на твоите виртуални братя и да споделяш тяхната виртуална вяра.
И накрая! Виртуалната Църква е напълно съвършена, защото антивирусните й програми бдят за нападенията на всякакви демонски вируси! Ти можеш сам да моделираш своето лично духовно пространство и просто да баннеш досадните погледи на “реалните” ближни, които пречат на твоята медитация. Можеш да постигнеш такъв съвършен духовно-софтуерен продукт – такъв, в който няма нищо от омразния греховен real life и който е достоен да бъде сейвнат в паметта (в миналото недообразованите отци са наричали това “Предание”) на съборния Сървър на Виртуалната Църква. Ще се освободим от ужасното бреме на времето, пространството, на тялото... Ами да, ще станем като богове! Ето как ще изпълним и нашата мисионерска задача: ще вкараме царството божие в дома на всеки активен юзър. Нашата мисионерска активност ще помогне да населим това виртуално Царство и ще се наслаждаваме на духовно-софтуерното блаженство на втория живот! Смее ли някой да се усъмни в ползата от всичко това? Само някой безумец!
Но! Преди две хилядолетия апостол Павел заложил на безумството. Да се опитаме и ние да го последваме! Симпатягите от Second Lifе, които тези дни упорито благовестят по телевизионните канали, несъмнено са информирани юзъри (терминът от миналото е “хора”) и е напълно логично да искат да информират и нас. Затова сигурно са потърсили сродни тям души – наши родни православни юзъри – които да станат медиатори. Те пък ни разказаха що е това Second Lifе, как се живее там, колко е интересно, загадъчно (почти мистично)… и някак си привлекателно. Е, някои отдавна си ги влече!
Усетихме и ние необятните перспективи пред тази мисионерска дейност и не мога да разбера, защо трябва да чакаме някакъв си ретроградно-реален клир и някакво си “време” да покаже дали тази инициатива се вписва в нашите представи. Щом като това е дейност, тя е нещо реално и ние просто трябва да действаме! Когато кажем дейност (мисионерска), ние вече констатираме някакъв факт, мислим за нещо действително и остава само и ние да действаме (по мисионерски)!
Дори самата мисъл за Виртуална Църква и за виртуално богослужение вече показва, че мислим човека като абсолютно виртуален. Показва, че можем да мислим за Христос, за неговата църква, за спасението, за царството божие като за някои от многото икони на нашия десктоп. Показва, че за нас най-голямата (почти благодатна) сила на мисионерската ни дейност зависи от оперативната памет и от скоростта на връзката със Сървъра. Показва, че можем да мислим за нашите ближни в църквата като за фантомни, въображаеми, софтуерни продукти, като за фиктивни никнейм-ове, които няма как да погледнем в очите и да целунем, когато свещеникът (дори виртуален) ни призове “да се възлюбим един друг”. Показва, че егоцентричната самовлюбеност е станала толкова необятна, че запълва цялото виртуално пространство. И магията на тази виртуална еуфория до такава степен е замъглила нашето реално съзнание, че дори не си задаваме простичкия въпрос: “Какво ще стане по време на Виртуалната Литургия, когато свещеникът призове Пристъпете и точно в този момент токът спре?”.
Има и други въпроси (които звучат някак второстепенно): “В кой диоцез ще се намира нашата Виртуална Църква”? Името на кой епископ ще споменава свещеникът, докато извършва виртуалното богослужение? Най-виртуално (т. е. най-вероятно) това ще бъде името на някой виртуален епископ (според архаичната терминология), който е системен администратор на “поместния” Сайт. Сигурна съм, че посветените православни юзъри - тези достойни продължители на мисионерското дело на апостолите – ще преодолеят всички богословски вируси и ще успеят в своите инициативи. Сигурна съм, че те ще успеят да дадат шанс и на нас да получим лицензиран продукт на Царството Божие! Едва сега разбирам, че всъщност думите от Евангелието трябва да бъдат “Царството Божие юзъри го грабят, като тук думата “грабят” трябва да се разбира съвсем благочестиво – те го продуцират, моделират, лицензират, доставят, правят ни съпричастни… С една дума, благочестивите юзъри са новите апостоли, апостоли на Виртуалната Църква, свидетели на нетварното плазмено сияние на Царството... Но!…
Какво може да ми даде безумието на св. апостол Павел? От безумието на моя реален живот мога да кажа само едно “Слава Богу”! Слава Богу, че в Църквата Христова всичко е абсолютно истинско! Слава Богу, че Христовите апостоли наистина са станали ловци на човеци, а не са били сърфисти, които очакват в мрежата да се появи поредния никнейм! Благодаря на Бога, че е милостив и по всякакви начини ни помага да се събудим от тези сънища, за да продължим да живеем реалния си живот!
* * *
Вижте също: Second Life: дотам и обратно