Завършилите преди два дни Светософийски четения отново повдигаха въпроса за духовната просвета у нас. Различните страни, участвали в дискусиите, единодушно стигнаха до извода, че духовната просвета е изключително необходима, след което си прехвърлиха взаимно отговорността за нейното ниско ниво. Църквата обвинява държавата, че не прави достатъчно, а държавата обвини църквата. Министерството на образованието, в лицето на главния си експерт по Религия, на свой ред обвини учителите.
Събитието в НДК събра твърде малко хора, много от които без задълбочени познания в областта на религиозното образование и без особено отношение.
Пред полупразната Зала 9 на НДК (на снимката) многократно (от всеки лектор) беше обрисувано нерадостното положение с религиозното образование и просвета у нас, но не бяха предложени конкретни и адекватни стъпки за промяна.
Целта на четенията, заявена от организаторите, беше да покаже какво църквата може и какво е направила по въпроса за духовната просвета у нас. Не желаем да вярваме, че тази цел се изпълни – защото се показа и видя твърде малко. Участниците в четенията за пореден път през последните десет години изслушаха до болка повтаряни неща: главният експерт по Религия от назначаването си през 1997 г. заявява, че той за нищо не е виновен и от него нищо не зависи: религиозното образование е в криза заради лошата подготовка на учителите. Църквата се оплаква, че държавата не съдейства за духовната просвета, а държавата намеква същото на Църквата.
Като цяло доста голяма част от лекторите демонстрираха умение много да се говори и почти нищо да не се казва, което остави сред слушателите чувство за изгубено време и неудовлетворение.
Ако обаче се върнем към целта на форума, заявена от организаторите – да се покаже, че само чрез Църквата може да има истинска духовна просвета, – ще открием, че тези думи съдържат в себе си истината за тази просвета. Духовната просвета е задължение на църквата.
Именно заради това остават неразбираеми очакванията държавата да поеме инициативата в тази сфера. Странно е желанието Божието да се повери на кесаря. Държавата може да подпомогне религиозното образование, но не може да го провежда, защото не знае как, и последните петнадесет години го доказаха.
От своето възникване и по призвание Църквата се занимава с религиозното образование, духовната просвета е дейност на Църквата, а не на държавата. Това е част от нейното пратеничество в света.
Не случайно Иисус Христос е изпратил Своите ученици при народа и при всички народи, за да ги учат на Словото Божие. Не случайно ги е нарекъл апостоли – пратеници. Както техният божествен Учител, така и апостолите отиват при народа, в градовете и къщите, в храма и по площадите. Проповядват Царството Божие на достъпен език – така, че всеки да разбере: и богатият, и образованият, и бедният, и неукият.
Това не значи по протестантски почин да пуснем епархийски мисионери да досаждат на хората по домовете (тук). Това означава църквата на практика да приеме като свое задължение духовната просвета: както по енории, така и в средното училище, в съработничество с държавата.
Днес религиозното образование е оставено на крехките плещи на учителите, в повечето случаи жени. Те работят сами, без подкрепа, без учебници, без помощни материали, почти без заплащане, в „свободното“ си време. Те обаче са възприели тази своя дейност като служение, като благовестие. Ако Църквата застане зад равноапостолния труд на тези учители, то религиозното образование у нас ще се развие…
