Църковният двор е отворен и малко по-навътре е църквата “Св. Троица” на Ловчанска eпархия.
Поводът за идването ни в църковния храм беше ръкополагането за дякон, а след това и за свещеник на един млад човек, решил да се посвети в служба на Бога, Църквата и хората. Трябваше да го подкрепим.
В ранната утрин седнахме на столчетата и търпеливо зачакахме началото на ритуала. Огледах се наоколо. Църква, като църква в момент на реставрация, но само след малко тя сякаш започна да оживява. Като в пчелен кошер идваха хора от различна възраст и пол. Идваха и си отиваха, някои оставаха, но всички правеха дълбок поклон пред светиите на църквата – св. Петка, св. Мина, св. Марина, св. Богородица, Иисус Христос. Не бях виждала в друг храм такова оживление, което нямаше нищо общо с парадността и показността. Деца придружаваха родители и баби. Кротко си седяха и личеше, че не им е за първи път. Не след дълго църквата се изпълни с хора.
Започна
службата, която се водеше от Негово Високопреосвещенство Ловчанския
митрополит Гавриил. Тук бяха и архиерейският наместник на Тетевен отец
Борис и храмовото свещенство.
В този момент слънцето надникна през купола на църквата и сякаш я заля в светлина. Огря златистите одежди на Божиите служители, леко кръстоса лъчи в короната на Негово Високопреосвещенство, погали белите одежди на две прекрасни деца, носещи в ръцете си църковните символи, докосна светините на Божия храм, на които стори дълбок поклон, и спря на стените на църквата. Огря стенописите, от което синият цвят стана още по-син, а червеният – още по-червен, сякаш искаше да подскаже, да засили вярата в душите на хората. Аз поне така го усетих.
Нежен женски глас поведе хоровото пеене и сякаш нещо ме откъсна от дневните грижи. Забравих къде съм! Стана ми леко, заслушана в тези прекрасни гласове на църковния хор, загледана в ритуала, който се разкриваше пред очите ми. Така и не усетих как и двата дни минаха повече от 3 часа. Времето беше спряло.
Нещо прекрасно, нещо истинско в един храм на Бога, в който всеки може да остави болката си, да излее грижите и сподели радостта си.
От лицата на Негово Високопреосвещенство митрополит Гвариил и придружаващите го Божии служители лъхаше сериозност, доброта и душевна елегантност, предразполагащи хората към доверие. Да се посветиш на Бога, Църквата и хората се иска Вяра, смелост и благородство. Може би затова Църквата се пълни всеки ден с толкова много хора, търсещи опора в Бога за своето ежедневие и в стремежа си да станат по-добри. Защото само добротата ще ни спаси.
Благодаря за тези два прекрасни дни.
Снимка: архив на "Двери"
В този момент слънцето надникна през купола на църквата и сякаш я заля в светлина. Огря златистите одежди на Божиите служители, леко кръстоса лъчи в короната на Негово Високопреосвещенство, погали белите одежди на две прекрасни деца, носещи в ръцете си църковните символи, докосна светините на Божия храм, на които стори дълбок поклон, и спря на стените на църквата. Огря стенописите, от което синият цвят стана още по-син, а червеният – още по-червен, сякаш искаше да подскаже, да засили вярата в душите на хората. Аз поне така го усетих.
Нежен женски глас поведе хоровото пеене и сякаш нещо ме откъсна от дневните грижи. Забравих къде съм! Стана ми леко, заслушана в тези прекрасни гласове на църковния хор, загледана в ритуала, който се разкриваше пред очите ми. Така и не усетих как и двата дни минаха повече от 3 часа. Времето беше спряло.
Нещо прекрасно, нещо истинско в един храм на Бога, в който всеки може да остави болката си, да излее грижите и сподели радостта си.
От лицата на Негово Високопреосвещенство митрополит Гвариил и придружаващите го Божии служители лъхаше сериозност, доброта и душевна елегантност, предразполагащи хората към доверие. Да се посветиш на Бога, Църквата и хората се иска Вяра, смелост и благородство. Може би затова Църквата се пълни всеки ден с толкова много хора, търсещи опора в Бога за своето ежедневие и в стремежа си да станат по-добри. Защото само добротата ще ни спаси.
Благодаря за тези два прекрасни дни.
Снимка: архив на "Двери"