Празниците са хубаво нещо. Какво ли би било без тях? Делници! Просто и регламентирано би било да се редуват празници с делници, веселие със сива рутина, пищна трапеза с набързо изяден сандвич в обедна почивка.
Църквата ни е дарила с един друг вид дни, които не са весели и многожелани като празниците, нямат право да бъдат еднообразни и скучни като делниците – дни за равносметка. Опитваме се да минем покрай тях тихичко, незабелязано, да не си развалим настроението и рахата, да не запищи в нас съвестта, като задействана охранителна система. И май се получава, ама това е лъжовно.
Тези мисли ме нападнаха вчера ранно сутринта. Минавайки през телевизионните програми и радиостанциите нямаше как да не се усети празничното настроение. Празник е! Дори празник с право на избор: ако щеш Трифоновден (стар стил), отдавна консумиран от народа като Ден на винаря, ако щеш – св. Валентин, анонимен светец-покровител на института на влюбените (да му имам членската маса!). Въпреки че в дъното на тези празници стои също нещо достойно за равносметка: мъченичеството на св. Трифон и не много ясната, но доколкото си спомням, тъжна история на Валентин, прекарани през втора цедка тези дни засияват с друга светлина – винено-розова.
По-разумните дори формулираха празника като „Ден на любовта към виното“. Няма лошо! Пие се вино, разливат се ракии пред парламента и по софрите, целуват се влюбени и си разменят „валентинки“… Хайде, стига толкова, че ще ми сложат червена точка на материалчето. И без това се осмелявам да пиша извън тематичния кръг: Пловдивският избор, архонтството и спа-процедурите в БПЦ – за, против и най-против.
Та вчера беше 14 февруари, Успение на св. Кирил Славянобългарски, който, освен един от най-светлите светийски образи в нашата история, е обявен заедно с брат си, св. Методий, за съпокровител на Европа от папа Йоан Павел Втори. Това, може би, трябваше да ни кажат медиите вчера, това трябваше да се чуе от амвона в храма, това трябваше да си спомним.
Този е ден за равносметка. Защото, ако ни взеха в Европа и днес гордо се декларираме като европейци, то не е заради умението ни да пием червено вино и заради мита, че сме „големи“ любовници, а защото имаме тях – светите Братя. И макар да ги позабравяме, нека знаем и вярваме, че те са нашите застъпници и гаранти пред трона на Всемогъщия.
