Празниците са хубаво нещо. Какво ли би било без тях? Делници! Просто и регламентирано би било да се редуват празници с делници, веселие със сива рутина, пищна трапеза с набързо изяден сандвич в обедна почивка. Църквата ни е дарила с един друг вид дни, които не са весели и многожелани като празниците, нямат право да бъдат еднообразни и скучни като делниците - дни за равносметка. Опитваме се да минем покрай тях тихичко, незабелязано, да не си развалим настроението и рахата, да не запищи в нас съвестта, като задействана охранителна система. И май се получава, ама това е лъжовно.
Тези мисли ме нападнаха вчера ранно сутринта. Минавайки през телевизионните програми и радиостанциите нямаше как да не се усети празничното настроение. Празник е! Дори празник с право на избор, ако щеш Трифоновден (стар стил), отдавна консумиран от народа като Ден на винаря, ако щеш св. Валентин, анонимен светец-покровител на института на влюбените (да му имам членската маса!). Въпреки че в дъното на тези празници стои също нещо достойно за равносметка - мъченичеството на св. мчк Трифон и не много ясната, но доколкото си спомням, тъжна история на Валентин - прекарани през втора цедка тези дни засияват с друга светлина – винено-розова. По-разумните дори формулираха празника като “Ден на любовта към виното”. Няма лошо! Пие се вино, разливат се ракии пред парламента и по софрите, целуват се влюбени и си разменят “валентинки”... Хайде, стига толкова, че ще ми сложат червена точка на материалчето. И без това се осмелявам да пиша извън тематичния кръг: Пловдивският избор, архонтството и спа-процедурите в БПЦ – за, против и най-против.
Та вчера беше 14 февруари, Успение на св. Кирил Славянобългарски, който освен един от най-светлите светийски образи в нашата история е обявен с брат си, св. Методий, за съпокровител на Европа от папа Йоан Павел II. Това може би трябваше да ни кажат медиите вчера, това трябваше да се чуе от амвона в храма, това трябваше да си спомним. Този е ден за равносметка. Защото, ако ни взеха в Европа и днес гордо се декларираме като европейци, то не е заради умението ни да пием червено вино и заради мита, че сме “големи” любовници, а защото имаме ТЯХ - св. Братя. И макар да ги позабравяме, нека знаем и вярваме, че те са нашите застъпници и гаранти пред трона на Всемогъщия.
