Голяма радост тези дни за народа – най-накрая две влюбени души се събраха. Ама то наистина аранжировката си заслужаваше писането по вестниците: баш родолюбците Волен Сидеров и Капка си избраха символичния Кърджали в емблематичната Родопа планина да ги венчае легендарният о. Боян Саръев. Мащабна продукция. Главните герои блестящо изпълниха ролите се и привържениците им най-накрая си отдъхнаха – хем красиво, хем мащабно, хем морално. Така де, каквото и да казват, народът не може все още да израсне духовно до модела на „свободното съжителство“ и почитателите на Волен все ги смущаваше онова противоречие между изконните православни ценности, за които мило и драго дава атакистът, и полусемейното му положение.
Да оставим обаче главните герои настрана, тъй като те достатъчно дълго са в светлината на прожекторите, и да се обърнем към второстепенните герои. Към участниците в масовката, както ще кажат театралите. Та в тази спомагателна роля се оказаха представителите на Църквата, които благословиха този „брак“ под църковния купол. И о. Боян Саръев, и митрополитът – временноуправляващ Пловдивска епархия, знаеха, че политическите звезди нямаха право да сключат църковен брак, тъй като между тях съществува духовно родство. Това даже не е публична тайна. Този факт изключва възможността да получат църковно благословение за брака си. Изключва я категорично и еднозначно.
Днес никой не може да забрани на друг да сключи граждански брак с когото и да е – скоро дори хомосекусалните двойки ще имат тази възможност. Колкото обаче и ретроградно да звучи, в Църквата бракът е тайнство и към пристъпващите към него тя предявява някои изисквания. В течение на вековете те са сведени до възможния минимум на църковна икономѝя (да кажем – снизхождение) и днес Православната църква допуска повече от един църковни бракове. Кръстник обаче да се ожени за кръщелницата си и майка на духовния си син е своего рода духовно блудство, за което никой не може да даде „висша благословия“ и „разрешение“.
Поне правилата на Църквата са категорични в това отношение: Правило 53 на Шестия вселенски събор забранява категорично кръстник да сключи брак с „останалата вдовица“ (sic!) майка на своя кръщелник. Не е разгледан въпросът кръстник да сключи брак с кръщелницата си, защото явно в църковната история отците не са се сблъсквали с такъв прецедент:
„Понеже родството на духа е по-силно от съюза по тяло, а ние видяхме, че на някои места някои възприемници на деца от светото и спасително Кръщение, след това встъпват в брачно съжителство с техните майки, останали вдовици, то ние определяме: от сега нататък нищо такова да не бъде вършено. Ако има такива, които вършат това, според това правило, такива да разтрогнат брачния си съюз и след това да им се наложат епитимии като на прелюбодейци“.
И въпреки това никой църковен представител не се възпротиви на отредените му поддържащи роли в кичозната продукция. Официално о. Саръев даже заяви пред БГНЕС, че това били инсинуации и че той бил „проверил случая“ – нямало канонически пречки пред сключването на брака им. Е, доста и независими една от друга публикации за двойката, които човек набързо може да прегледа в интернет, твърдят обратното. Всеки си отговаря пред съвестта.
Да, по-добре е да не се „рови“ в такива дребни теми, да се изгладят нещата. Не си струват проблемите заради някакви канони; компромисът с Божията правда е оправдан и ще бъде стократно възнаграден с разни църковно-обществени ползи, което е много по-важно за бъдещето на църква и отечество… И други все в тоя дух. Болката идва оттам, че ако „църковното“ бракосъчетание от този сорт е екзотичен прецедент, то загърбването на Божията правда за земни цели и по-важни неща е ежедневие за родния ни църковен живот. Пирамидата на християнските ни ценности е тотално обърната и на нейния връх отдавна не е Христос.
