Струва ми се, че една от основните задачи, стоящи пред църковния певец, е тази да се опита да бъде глас. Не, не говорим за това да има глас приятен за слушане и достатъчно обработен (което също е важно, разбира се). Думата ми не е за това. Добре, ще кажат някои: що за хрумване – певецът да бъде глас! Да знае теорията и практиката на пеенето – да; да познава нотацията – да; да се съобразява с определена динамика (сила на звучене) при изпълнението си – и това също, но чак пък… да бъде глас.
В първата глава на Евангелието според Марк (1:3) четем следните думи за св. Йоан Предтеча: „Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му“. Всички знаем смисъла на тези слова: Йоан е този, който подготвя хората за идването на Месия. В своя проповед за св. Йоан митрополит Антоний Сурожки казва, че Евангелието не го нарича пророк, а глас. „Той [св. Йоан Кръстител] е само глас, той дотолкова е станал единèн, дотолкова вече е неотличим от своето служение, че е станал само Божи глас… Той и неговото призвание са едно и също…“.[1]
В известен смисъл тези думи на покойния митрополит и прекрасен проповедник биха могли да бъдат отнесени към всички нас, към призванието, което има всеки човек, и в частност – към това на църковния певец. А призванието на църковните певци е да възхвалят Бога, като същевременно подпомагат молитвата на вярващия народ. Добре би било всеки певец да изпълнява богослужебните песнопения така, че да подпомага сбъдването на словата от светата Литургия: „Да издигнем сърцата си нагоре“. Ако църковният певец се стреми да привлича вниманието на богомолците изцяло върху себе си, ако желае хората да се наслаждават на гласа му като на нещо, имащо причината за съществуването си в самото себе си, то това е крайно несъобразно със службата му. Разбира се, всеки обича трудът му да бъде оценен, но това да не става за сметка на основното: хората, дошли в храма, да могат да се насочат към главното – срещата със своя Създател.
Преди време един свещеник, при когото пеех, ми разказваше, че в храма имали певец, който, когато пеел, се обръщал към хората, за да види какво впечатление предизвиква в тях. Отецът ми разказваше за това с иронична усмивка, с което искаше да каже, че освен не на място такъв тип поведение може да предизвика и насмешка.
Известно е твърдението, че църковната музика трябва да наподобява ангелското пеене. От страниците на Библията научаваме, че ангелите непрестанно славословят Твореца. Така например в кн. Псалтир (148:2) четем: „Хвалете Го, всички Негови ангели, хвалете Го, всички Негови войнства“. Как бихме си представили ангели, които, вместо да благоговеят пред Твореца, са насочили вниманието си върху собствената си песен? Ангели, които се прехласват от гласовете си…
За разлика от първите векове на християнството, когато в църква са пеели всички християни (затова в някои богослужебни книги срещу отговарящия на свещеническите възгласи не пише „певец“, а „народ“), вече повече от шестнадесет столетия съществува канон, който предписва църковните певци да пеят от името на всички християни.[2] Именно заради това те трябва да се стремят пеенето им да бъде молитвено, с което да „заразят“ богомолците. Според митрополит Иларион (Алфеев) пеенето по време на Литургия „не трябва да отвлича молещите се от духовното участие в Тайната Господня вечеря, възобновяване на която се явява всяка Литургия, а, напротив, трябва да помага на вярващия да проникне в богослужебния дух“. Митрополитът свидетелства, че за тридесетгодишното си служение като духовник е слушал всякакви певчески състави, като случаите, в които богослужебното пеене може да се нарече задоволително, са редки. „Много по-често пеенето по-скоро се намесваше в молитвата, отколкото да ѝ помага, и за да се съсредоточиш върху молитвата, беше нужно да се абстрахираш от пеенето на хора“.[3]
Стремежът на всеки от нас, църковните певци, трябва да е насочен към това да бъде глас, звученето на който да подпомага благодатното въздействие на Бога; глас, който не фокусира вниманието изцяло върху себе си, а да свидетелства за Вечността. Без Божията помощ задачата певецът да стане едно с призванието си не би могла да се реши правилно. Нали Спасителят казва: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5)? Певецът, който принася Богу хвалебна жертва (срв. Евр. 13:15), трябва да изпълнява своя труд смирено, защото пее пред взора на Този, на Когото подобава „всяка слава, чест и поклонение сега и винаги, и във вечни векове“.
