Повод за настоящите размисли ми даде становището за Истанбулската конвенция на тримата богослови, мои стари приятели в Господа: доц. д-р Свилен Тутеков, доц д-р Димитър Попмаринов и доц. д-р Мариян Стоядинов от Великотърновския православен богословски факултет.
С похвала за мъдростта, честността, точността, смелостта и дръзновението им като български православни богослови от името на клира и православното изпълнение на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия аз ги окуражавам и занапред, и като професори, неуморно и безкомпромисно да продължат да разкриват и отстояват християнския възглед за човека. Да учат студентите и православния български народ, че „природата, телесността и полът са промислително дарувани от Бога на човека“; че начало и състав ни даде Неговата творческа заповед, защото, като пожела да ни състави живи от видимо и невидимо естество, Той създаде тялото ни от земя, а душата ни даде чрез Своето божествено и животворяще вдъхване (4-та стихира на опелото).
Ето, тук е големият пропуск на Конвенцията, който вие, досточтими приятели, следва като добри богослови да обясните на православния българин: че тя нищо не казва за нашата душа и, защищавайки само „телесността и пола“, създава, както е казано в становището ви, „една неясна социална полова идентичност“. И още, прокарва една идеология, непозната за православния български народ, преведена на български език като „джендърска идеология“. Тя се налага с Конвенцията на всички ни – от току-що роденото дете до мене, стареца, само като обекти на правото, което е провокация срещу мене като православен гражданин и като личност със свобода да изповядам и проповядвам своята вяра.
Нещата обаче така се интерпретират в разделеното ни общество, че тия, които имат материална или политическа изгода или очакват бъдеща скъпоплатена служба у нас или в Брюксел, говорят само за насилието срещу жените, децата и семейството – нещо, което всички нормално мислещи люде подкрепят и желаят да го имаме в най-строга форма в родното ни законодателство, и дори ни обвиняват, че сме против.
Точно тук трябва да сме единни, че зад тези няколко хубави идеи и законови изкази на Конвенцията се таят и нарочно прикриват допълнителни неясни и вредни за нас, православните българи, нововъведения, които подменят нашата идентичност и налагат изцяло нови, непознати за нас идеологически конструкции.
Спомням си пророка, който казва: „Аз съм земя и пепел“. Но като надникна по-настойчиво в бъдещето, не само в гробовете, но и в живота на живите аз виждам през призмата на новата идеология, която Конвенцията ни готви, ако я приемем, виждам „голи кости“ и си викам: „Кой сега е нормален мъж, редовна жена или читаво дете? Кой е хомосексуалист, гей, „трети пол“? Кой е със социален пол или със сменен пол, или изобщо без пол? Кой е идеологът и поддръжникът на тази Конвенция, която се шири по света и изкушава добрите хора във всяка страна, живи и мъртви?“ (срв. 5-та стихира от опелото).
И щом текстът на тая Конвенция е приет в оригинал на английски и френски език потайно в минало време от наши политици, защо трябва в неточен превод на български език да се ратифицира от целия български народ (чрез избранниците му)?
Съветът на Европа много добре знае! Сигурно, защото тия, които дойдат след приемането ѝ в България и ще ни глобят за нарушаването на потайните и задкулисни членове и алинеи на Конвенцията, трябва да са уверени, че тези, които са на власт, ще имат „моралната“ сила да кажат: „Ами Конвенцията е приета и подписана от цяла България (от нейните избранници-депутати)“.
И мърдане няма! Ще трябва да плащаме грешните наши хиляди в евро!
Плача и ридая, когато си помисля за бъдещето след подписването на Конвенцията и прозирам създадената по Божи образ наша красота като безобразна, безславна и изгубила вид. О, чудо! Каква е тая тайна идеология, която сме приели с подписите си? Как се предадохме на тление, когато третият пол не ще изтлее? Как се свързахме с тая духовна смърт? Наистина е писано: Това не е по заповед на Бога, Който казва: „Аз не съм заповядал, не съм говорил, това и на ум не ми е идвало“ (Иер. 19:5).
