Има ги всякакви, понякога и опасни. Но има и много ценни приятелства.
С един такъв интернет-приятел от известно време, макар и доста рядко, си пишем, споделяме, питаме се и отговаряме. Той съзнателно православен, аз също се опитвам да бъда. Българин е по майка, само че по Божия воля живее в далечна страна на джихадисти, където не само не е лесно, но е и опасно да си християнин. В един момент така дойде разговорът по чата, че го попитах:
- Ти лекар ли си?
Той ми писа:
- Не, не съм. Баща ми е лекар, учил в България. Аз завърших средно образование и исках да следвам богословие, но не успях заради етажите в сградата на Богословския факултет в София...
- Тоест? - недоумявам аз.
- Поради детска церебрална парализа съм на акумулаторна количка.
- А как пишеш? – продължавам да питам, съвсем объркана.
- Едната ми ръка е здрава и с нея пиша.
Почти онемях! Все пак, за да прикрия дълбокото си смущение, написах:
- Ти си герой! Не губи кураж!
Макар че на негово място сигурно отдавна бих го загубила пустия кураж. Насърчих го, че все пак някъде другаде може да учи богословие. Но той продължи с откровенията:
- Баща ми и дядо ми са бивши комунисти и казват, че от богословието нямало печалба. Иначе, не съм загубил кураж, дори на моменти забравям, че съм парализиран. Благодарение на Господ и на Двери аз почти изучих богословието.
Признавам, това за „Двери“ за мене прозвуча като изкушение. Но за фейсбук-приятеля ми явно това беше една от много истини, които днес той „изсипа“ като въглени върху главата ми. Помислих си и друго: в неговия другороден и друговерен край, където сега живее, той дали има възможност да получи на български духовна книга? Има обаче интернет-връзка и е намерил добрата възможност от православни сайтове да чете онова, за което жадува душата му. Която при това сигурно истински жадува.
Защото при нас и у нас дори и жаждата ни не е истинска. Защото сме заливани от какво ли не и вече всичко знаем, всичко съдим и отсъждаме и най-важното: нищо не прощаваме. Защото ние тук наистина не знаем (тоест не разпознаваме и не осъзнаваме) дара Божий и Кой е Онзи, Който говори с нас от светото Евангелие и от светите Таинства (срв. Йоан 4:10).
Благодарих на Бога за моя приятел. Когото не съм виждала и не знам дали някога ще видя. И на когото малко завидях за неговата вяра и кураж. Понеже не съм сигурна, че някога мога да ги постигна.
Моят приятел от фейс-бука е напълно реален млад човек и си има име и фамилия. Но те тук въобще не са важни. Важното е, че ето такива хора могат да ни дадат урок, когато най не очакваме. И после разбираме, че тъкмо този урок ни е трябвал точно в този момент. Тези уроци винаги ще ни трябват. Затова винаги трябва да благодарим на Бога за тях. И за нашите истински приятели.
