„Защото кой може да счита за врагове тези, с които е възнасял единен глас към Бога?”[1] Тези слова са част от творчеството на св. Василий Велики. Той ги пише в текст, посветен на старозаветната книга Псалтир и свещените й песни – псалмите. Думите на великия светител Василий са пределно ясни, откровени и не се нуждаят от кой знае какво тълкувание. Тези думи свидетелстват простата истина, че не бива да считаме за врагове тези, с които заедно пеем на Бога; с които заедно възнасяме песенна хвала на Твореца. Да обича враговете си е заповед, валидна за всеки християнин (срв. Мат. 5:44), с изпълнението на която всеки от нас се справя различно. Да не счита за врагове другите свещенопевци е и едно от основните изисквания към псалта.
Въпреки че сме наясно с тези изисквания (които са и небесна разпоредба – „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си", Йоан 13:35), ние често сме готови да очерняме нашия събрат-църковен певец и да го поставяме в неблагоприятна светлина като такъв, който не може да пее добре, не е на подобаваща висота като изпълнител поради липса на нужната теоретико-практическа подготовка, с две думи: пее човекът, ама, дето се казва, има едно "ама"…
Ние забравяме елементарния факт, че хората отдадени на една професия, трябва да бъдат единни и да не се злословят. Тези хора се събуждат с проблемите на областта, в която работят; мислят как по-правилно да свършат работата си така, че да бъде по-качествена; общо казано: вълнуват се от едни и същи неща. А приложени към областта на църковното пеене, тези думи придобиват още по-голяма сила, тъй като не са много хората, отдадени на този благословен жребий – църковно-музикалното изкуство (както твърди проф. д-р Иван Желев: „от десетилетия у нас се чувства, а вече направо крещи липсата на църковни певци”)[2].
Много е обидно да чуеш некрасиви думи относно професионалната ти ангажираност (особено предавани от трети лица). Вярно е, че всеки от нас върви по пътя на професионалното си израстване; път, който е трънлив и дълъг (което си е своего рода благословение – да си спомним думите на гръцкия поет Кавафис: „Когато тръгнеш нявга за Итака,/ моли се пътят ти да е далечен,/ изпълнен с перипетии и знания”[3]). Някои са тръгнали по този път по-рано, други по-късно. Но защо първите трябва да говорят за вторите, че те не са като тях, претърпелите „теготата на деня и жегата” (срв. Мат. 20:12)?!
Всеки от нас, църковно-певческите пилигрими[4], се намира на различно място от този път – кой по-близо, кой по-далеч от заветната цел. Но ти не знаеш дали този, който се намира далеч зад гърба ти, няма да се озове в необозримата далечина пред тебе („Тъй ще бъдат последните първи, и първите – последни…”, Мат.20:16). Така че, ако наистина целим градивното развитие на съработниците ни на певческата нива, би било хубаво да се опитаме да го подпомогнем с нужната деликатност (още помня поведението на един от първите певци, с които започнах изучаването на пеенето – такива гримаси правеше в моменти, когато допусках грешки, че всички в храма разбираха за това). Другото е демагогия и фарисейщина, с които и без това е пълен светът. „Знам, има сила някаква, която не обича оградите и ги руши.” Тези експресивни думи са част от творба на американския поет Робърт Фрост[5]. Нашият Творец би се радвал да Го възпяваме не само с едни уста, но и с едно сърце, защото Сам Той казва: „Синко, дай ми сърцето си” (Притч. 23:26).
[1] Срв. Св. Василий Велики. Творения, т. 1, ч. 2. – В: Беседи върху псалми. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Св. Гора, Атон, 2008, с. 2.
[3] Стихотворението на Константинос Кавафис „Итака”. http://www.litclub.bg/library/prev/kavafis/itaka.html
[4] Пилигрим – поклонник, посетител на светите места.
[5] Стихотворението на Робърт Фрост „Докато поправяме оградата”. https://chitanka.info/text/31391-dokato-popravjame-ogradata
