„Възпитание в българското училище. Изграждане на морални ценности и национална идентичност чрез религиозно образование“ - великолепна инициатива, на която бях поканен, но не присъствах поради лични ангажименти. С интерес прочетох написаното в сайта „Двери на Православието“ и освен задоволството от факта, че все още сме в състояние да водим тази дискусия без да сме се изморили от трудностите, изпитах и леко разочарование. Един от участниците, митрополит, заявил, че „децата трябва да бъдат възпитавани в страх от Бога“. Страхът не е и не може да бъде цел, още по малко – цел на религиозното образование, което да „води до по-здрави морални устои у младите хора“. Сигурно сме се изтъркали да казваме, че Бог е любов, ама то наистина е така! И това е най-хубавото и най-ценното в този изпълнен със страх свят. Трябва да учим нашите деца, че Бог ни обича, че ни създаде от любов и за любов, а не да треперим пред Него. Те трябва да осъзнаят, че нашата вяра започва там, където няма място за страхове и зависимости.
С какво бихме били по-различни, ако живеем в страх?
Всички говорят за този страх, проповядват го, управляват и манипулират с негова помощ – страх от и пред политици, страх от емигранти и "доброволни" отряди, страх на и от улицата, страх от чутото в новини и медии, страх от „сърдитата природа“, страх и от йерархията. Противопоставянето на този страх е възможно и лесно, като си повтаряме думите на светия евангелист Йоан: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). В тази кратка вероизповед има обич, вяра и надежда, и никакъв, ама никакъв страх!
И макар да ми се иска да изкрещя: „Няма страх!“, май е по-добре да прошепна тихо и решително: „Има Любов!“. А "в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка" (1 Йоан. 4:18).
За тази любов трябва да свидетелстваме пред децата си, на нея трябва да ги учим, за да станат достойни, смели и любещи човеци.
