Заместник-председателят на "Атака" Павел Шопов подчерта, че запланувания от партията митинг на 27 април ще се проведе пред НДК, въпреки забраната на Столична Община. Павел Шопов заяви още, че ако се стигне до сблъсък със силите на реда, това няма да е по вина на "Атака". По време на шествието от партията имат намерение да връчат декларация със събраните до момента подписи – които били над 200 000 - против разполагането на чужди военни бази у нас (news.bg, снимка Мирослав Златев - Булфото)
Това се случи в навечерието на Страстната седмица, в деня на Лазаровото възкресение… Би било хубаво поне християните да се обединим в очакването на Възкресението. Хубаво би било… Влизам в църквата сутринта, слънчево е и свежо. Лалета и нарциси са нацъфтяли в двора на църквата ни. А пред вратата на пейката е седнала една възрастна жена, с която се познаваме само по лице от литургиите. До себе си на пейката жената държи някакви листи. Изкачвам се по стълбите. „Момче, ела да се разпишеш…“ Попитах я каква е тази подписка. Тя и друг път е събирала подписи – против затварянето на АЕЦ, против влизането в НАТО и т. н. Този път е против американските военни бази у нас. Загледах се в листа.
Отдолу с едно изречение се обясняваше, че това е подписка на партията, чийто вестник в интернет рекламира книги на разни вещици и употребява езически символи. Партията, чийто лидер се прочу особено много през последните седмици с мутренските си истории в стил "късен Христо Калчев" и опашатите си лъжи пред органите на властта след това. Не повярвах на очите си. Когато отказах на жената да се подпиша, тя също не повярва на очите си. Може би бях първият, който й отказва.
Как можех да обясня, че дори да съм против американски войници у нас (което е въпрос на личен политически избор), просто не мога да си сложа името в списък на тази партийка!
По време на службата, на „Отче наш“ до ушите ми стигна разговорът на две жени, които обясняваха как ще се разпишат и как вече се били разписали против това и онова и как трябвало всички истински българи да се разпишат…
Драмата се разигра на излизане от църквата. До жената беше седнал възрастен господин, тя ме видя и ме посочи и двамата едновременно ме застреляха с въпроса защо няма да се подпиша… Възрастните хора често си мислят, че притежават някаква мъдрост, която на младите им липсва… Опитах се да им обясня. Защо ли ми трябваше. По-добре да си бях тръгнал без обяснения. Нахвърлиха се срещу мен агресивно. Човекът скочи и закрещя, че не съм никакъв християнин, че не съм българин, че нищо не разбирам. Пред самия вход на църквата. „Ти си комуняга, бе!“ – произнесе окончателната си присъда той. Казах му, че не съм „комуняга“, че такива са тези, за които събират подписи. От малък израснах с усещането, че една от най-тежките обиди е да наречеш някого комунист… От този диалог ми остана горчив вкус в устата и някаква тежест. Докривя ми. Толкова необяснимо криво ми стана… Поне свещениците да не ги бяха допуснали в двора на църквата…
Излязох от дворчето, сподирян от виковете на човека. Отвън на бордюра седеше едно момиченце, което познавам от години. Подстригано като момче, на видима възраст 7 години, на реална възраст 11. Живеят в гетото на града, квартал от шперплатови бараки. Брат му беше в моя клас. Но на края на девети клас се отказа да учи, ожени се и замина за някакво село, както често правят необразованите цигани. Момиченцето с малкото си братче живеят с майка си и още една жена, които ги пращат да просят пред църквата и в центъра. После им вземат парите и си купуват евтин алкохол. Ако не донесат пари, ги бият. Дрипав живот. Не ги дават в социални домове, за да могат да получават осемнайсетте лева, които държавата отпуска месечно на всяко българско дете. Децата са заложници. Социалната служба е безсилна. Такава е волята на родителите. Децата не знаят, че има по-добър свят.
Докато вървях по улицата и се чудех на всичко това, в което живеем, забелязах, че отсреща приближават три жени на средна възраст. Усмихнати, прилично облечени и въодушевени, тръгнаха право към мен, имам свойството да привличам всякакви маниаци.
О, не, само това ми липсваше сега. „Искаме да ви съобщим нещо!“, каза едната от тях. „Ще чуете ли какво имаме да ви кажем?“. Продължих без да им отговарям. „Искаме да ви кажем нещо за Бог!“ - едната от тях беше особено настоятелна и не млъкна, дори след като вече се бях отдалечил на няколко метра: „Ще оцелее ли този свят?“…
Чак ми стана смешно. Що за въпрос?! Идваше ми да се обърна и да им заявя, че този свят наистина няма шансове да оцелее. Че такъв свят не би трябвало да оцелява, че освен този свят има и друг – съвсем истински физически осезаем, действителен и предстоящ. До който щяхме да се докоснем само след седмица…
Как можех да обясня, че дори да съм против американски войници у нас (което е въпрос на личен политически избор), просто не мога да си сложа името в списък на тази партийка!
По време на службата, на „Отче наш“ до ушите ми стигна разговорът на две жени, които обясняваха как ще се разпишат и как вече се били разписали против това и онова и как трябвало всички истински българи да се разпишат…
Драмата се разигра на излизане от църквата. До жената беше седнал възрастен господин, тя ме видя и ме посочи и двамата едновременно ме застреляха с въпроса защо няма да се подпиша… Възрастните хора често си мислят, че притежават някаква мъдрост, която на младите им липсва… Опитах се да им обясня. Защо ли ми трябваше. По-добре да си бях тръгнал без обяснения. Нахвърлиха се срещу мен агресивно. Човекът скочи и закрещя, че не съм никакъв християнин, че не съм българин, че нищо не разбирам. Пред самия вход на църквата. „Ти си комуняга, бе!“ – произнесе окончателната си присъда той. Казах му, че не съм „комуняга“, че такива са тези, за които събират подписи. От малък израснах с усещането, че една от най-тежките обиди е да наречеш някого комунист… От този диалог ми остана горчив вкус в устата и някаква тежест. Докривя ми. Толкова необяснимо криво ми стана… Поне свещениците да не ги бяха допуснали в двора на църквата…
Излязох от дворчето, сподирян от виковете на човека. Отвън на бордюра седеше едно момиченце, което познавам от години. Подстригано като момче, на видима възраст 7 години, на реална възраст 11. Живеят в гетото на града, квартал от шперплатови бараки. Брат му беше в моя клас. Но на края на девети клас се отказа да учи, ожени се и замина за някакво село, както често правят необразованите цигани. Момиченцето с малкото си братче живеят с майка си и още една жена, които ги пращат да просят пред църквата и в центъра. После им вземат парите и си купуват евтин алкохол. Ако не донесат пари, ги бият. Дрипав живот. Не ги дават в социални домове, за да могат да получават осемнайсетте лева, които държавата отпуска месечно на всяко българско дете. Децата са заложници. Социалната служба е безсилна. Такава е волята на родителите. Децата не знаят, че има по-добър свят.
Докато вървях по улицата и се чудех на всичко това, в което живеем, забелязах, че отсреща приближават три жени на средна възраст. Усмихнати, прилично облечени и въодушевени, тръгнаха право към мен, имам свойството да привличам всякакви маниаци.
О, не, само това ми липсваше сега. „Искаме да ви съобщим нещо!“, каза едната от тях. „Ще чуете ли какво имаме да ви кажем?“. Продължих без да им отговарям. „Искаме да ви кажем нещо за Бог!“ - едната от тях беше особено настоятелна и не млъкна, дори след като вече се бях отдалечил на няколко метра: „Ще оцелее ли този свят?“…
Чак ми стана смешно. Що за въпрос?! Идваше ми да се обърна и да им заявя, че този свят наистина няма шансове да оцелее. Че такъв свят не би трябвало да оцелява, че освен този свят има и друг – съвсем истински физически осезаем, действителен и предстоящ. До който щяхме да се докоснем само след седмица…
