Това е една лична и тъжна, невеликденска история, която се случи на Разпети петък – бихме казали, противополжна по дух на Възкресението, което ще посрещнем в неделя. Нямаше да пишем за нея, за да не звучат мрачни нотки в приповдигнатото великденско настроение, ако този “разпети петък” не бе станал ежедневие за родната ни Църква. Един перманентен разпети петък, който не позволява на хиляди души да преживеят своето Възкресение. И тъй като от препълнено сърце говорят устата и ние решихме да споделим горчивите мисли, които ни владеят сега.
Всички православни християни знаем, че в Божията църква връзката между човека и Бога минава през духовника. На свещеника Бог е дал властта на връзва и развръзва греховете ни, да извършва тайнството на Евхаристията, да ръководи по пътя към Царството Му всички повярвали в Него – страшна власт, която носи и съответната отговорност..
Но сега ние ще говорим за обратния случай: когато свещеникът застава между човека и Бога и вместо да лекува раните на онези, които Бог изпраща при него, им нанася нови и още по-болезенени. По-болезнени, защото са неочаквани и защото са нанесени в момент, когато човек е изпълнен с доверие и е свалил тежките доспехи за самозащита, които мъкне в греховния си делник. Или с други думи, ще разкажем какво може да се случи на православния вярващ у нас, когато се реши да отиде на изповед.
Вие сте преодолели естествения срам от греха, дълги нощи сте си представяли как ще кажете пред свещеника онова, което иначе толкова лесно излиза в молитвата ви към Бога и най-накрая сте се утвърдили в решимостта си да се изповядате. Вие се вълнувате, но не и свещеника, на когото попадате в любимия ви храм. “Крал ли си, убивал ли си?” – разстрелват ви още в крачка, както се казва, преди да сте коленичили пред иконата. Оттам нататък горчивият привкус в устата не ви позволява да кажете онова, което боли в сърцето. Смотолявате нещо, мятат ви епитрахила на главата, без да е ясно защо и си излизате. Тежестта, с която сте влезли в храма, сякаш е станала още по-голяма...
Една наша близка отива в също така любимия й храм. Не е свикнала да се изповядва. И Слава Богу, защото покаянието не може да е рутина. Всеки път се притеснява, преодолява себе си, но от любов към Бога отива на изповед. Свещеникът обаче има в този момент съвсем различни приоритети от жената: да се спазва храмовата дисциплина и каноните, за които само той знае. По този повод се накарва на жената защо е дошла точно сега на изповед и след това млъква и зачаква нейната изповед. Изповедта пак не се случва... Дреболии, ще кажат свикналите с църковните тайнства, но заради тази дреболия тази иначе прекрасна жена в продължение на две години не отиде на изповед, съответно и от светото причастие се отдели. “Нещо се пречупи в мен”, разказваше по-късно.
И така по възходящата крива стигаме до днешния Разпети петък. Едно съвсем обикновено момиче, от хилядите около нас, цял живот води битка за Бога в живота си. Духовникът, който я роди в Христа, вече от години е покойник и оттогава тя все търси своя “духовен отец”. И всяка изповед е изпитание, а много често и разочарование. Но тя не се отказва и упорито търси. Решихме и ние да й помогнем и я насочихме към столичен храм, където познаваме някои от свещениците. Не й казахме да споменава изрично, че я пращаме ние, защото приятелските протекции в такива случаи счетохме за излишни. Но се оказа, че дори в Църквата Христова трябват връзки. Свещеникът, когото помолила за изповед, я отрязал, че има много работа и “що не дойде утре, когато трябва да се причасти”. Ама тя не била сигурна, че щяла да се причасти. А, още по-лошо, тогава няма какво да му губи времето... Момичето, обаче, се оказало по-мъдро от иначе наистина образования свещеник и решило, че каквото и да й се случи, ако ще и гръм да падне, ще се изповяда. Ако не е при препоръчания духовник, ще е при случаен. Защото “много обичала Бога и искала да направи нещо за Него в края на поста, макар и да не била достойна да се причасти”. И отишла при случаен. Там й обяснили, че мястото й не е в църквата, че е на страната на дявола, а на желанието да се върне отново и да каже, че е изпълнила препоръките на свещеника, й отговорили, че “може и да не се връща, ако иска”, “причастие, ако иска да взима, ако иска да не взима”...
Едва ли може да си представите, как се чувства човек след подобна “изповед”, ако самите вие не сте изпитвали тази студена, хладна болка в гърдите. Все едно някой ви е пробол с копие.
Един светогорски отец казва, че монахът, комуто Бог е възложил задачата, да бъде духовен наставник на хората, трябва да бъде за тях майка. Като истинската майка – която се радва заедно с децата си, боледува заедно с децата си, пада и става заедно с децата си. Реалността налага на свещениците в света един друг идеал – този на “добрата мащеха”, която изпълнява своите задължения към децата на съпруга си, но без сърце. Това, което прави за тези деца, е достойно за похвала и те сигурно изпитват благодарност и признателност към мащехата си. Но винаги в дълбините на сърцата им ще има една болка: че отношенията им с духовника са били потребителски, макар и в духовен план. Отваряш хладилника и вземаш, каквото ти трябва. Тъжно е, когато дори образът на “добрата мащеха” се оказва трудно откриваем за толкова хора днес.
Когато преживеем подобно разочарование, разбираме колко мъдра е била древната църковна практика, която и до днес се спазва в гръкоезичните църкви, според която не всеки свещеник може да бъде изповедник. А само тези, които имат опит, мъдрост, благочестив живот и изричната благословия за това от местния епископ. Е, отците твърдят, че за да служи някой литургия трябва обезателно да има чист живот, но за да бъде изповедник на хората, трябва да има молитвено дръзновение пред Бога, за да се моли за тях. Но ние, за съжаление, сме реалисти и затова ще се радваме дори на малкото - на няколко трохички любов, изпаднали от сърцето на свещеника.
Покаянието (а не рутинната изповед) е толкова рядко срещано, то е записано в червената книга на човешките преживявания, че откриването му би трябвало да предизвиква в нашата земна Църква неописуема духовна радост. Е, няма как да му се зарадваме, ако не му позволим да се случи. Остава надеждата, че Бог е верен и въпреки духовните рани, които Негови представители на земята нанасят на чедата Му (заради които Той проля Кръвта Си!), Той ще намери начин да възстанови онеправданите и ще насочи стъпките им към истински духовник, който ще ги поведе по Пътя.
Ние вярваме, че милостивият Бог е още по-грижовен към тия, които са чули призива Му и са Го потърсили. Но вместо с Него, са се срещнали с човешкото безразличие, студенина и егоизъм. Същите неща, които преди две хиляди години направиха възможно невъзможното: качиха на Кръста Този, който държи вселената в ръцете Си. На Разпети петък... Честито Възкресение Христово!
