Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)

Когато група „интелектуалци и общественици” взимат публична позиция и заедно по делата на БПЦ, мене това много ме радва, не само ми е симпатично, ами понякога и се обнадеждавам, изпитвам дори възторг. Това е част от нашата традиция, от нашето духовно и църковно възраждане, от някои общи подвизи на клир и общество, като в случая със спасяването на българските евреи например. Така, като обикновен мирянин – нито клирик, нито общественик или интелектуалец, аз някак си се чувствам част от едно общо дело... Така църковният народ излезе да подкрепи подобни групи от „общественици и интелектуалци” покрай протестите срещу архонтските афери, срещу хиротониите на някои масонстващи „православни” архимандрити, срещу подмяната на църковния вот в скорошни избори за митрополити. Дори може да се каже, че в известен смисъл първо се надигна църковният народ, а обществениците и интелектуалците го подкрепиха, като народът спокойно възприе това – те не само да се присъединят, но и да дадат лице на протеста и битката му.

Когато видя и се заслушам обаче как „каре професори”, „тройка асистенти” с гарнитура от по някой друг историк, обикновено философи, културолози, политолози и социолози, се съберат и започнат да каканижат рецепти за оздравяването на Църквата, да разсъждават кое как я е повредило и как повредата да се превъзмогне, сякаш Църквата е някакъв фин швейцарски часовников механизъм или лесно късаща се дантела, дето без техните филигранни и заедно с това титанични усилия би отишла по дяволите, изпитвам други чувства.

В това „общо дело” рядко, дори почти никога не участват теолози (богослови) или клирици. Те априори безусловно не разбират, бидейки просто теолози и клирици, от тази материя. Църквата се разглежда и третира (малтретира по-точно казано) като исторически, социален, политически, в най-добрия случай общо-духовен феномен и в тази перспектива се коментират и изнамират нейните проблеми, както и рецептите за преодоляването им. Въздига се един призрак на Църквата и като мечка на пазар започваме да я разхождаме, за да оправдае с присъствието си нашия труд, нашия интелектуален и духовен подвиг.

Ако си послужим със заглавието на един хубав текст от умна жена отпреди години, въпросът за тях може да се сведе до „Кой ще замести Партията?”. В постмодерната криза за идеологеми и митологеми, в своята жажда за идололатрия някои се вкопчват в едничкото, което е останало ненакърнено или им се струва поне нетвърде паянтово, за да продължат да паразитират духовно и интелектуално върху неговата снага...

Чакайте, че стана твърде умно и съм на път сам да онемея пред величието на собствената си мисъл! Исках чисто и просто да кажа, че това е една обикновена кражба на... епистемология. Кражба на чужди понятия, самонадеяно навлизане във феноменология и светоглед, които не са наши, не се поддават на нашите методи за научно разсъждение, нито са с нещо достатъчно близки до логиката, валидна в нашите науки.

Църквата няма нашия тип културна, социална или политическа памет. По моему тя няма и институционална памет дори. При все че е в релации с културата, обществото и политиката, при все че има и своите институции. Онова, което може да обремени, блокира и дори съсипе една нация, една партия, една институция, едно семейство, дори в чисто личен план ако пренесем нещата, Църквата не я засяга, за Църквата то не важи. Защото Църквата е общение, което се случва като събитие тук-и-сега. Да, винаги тук-и-сега. Тя е среща с Личност и между личности във времето и пространството, необременени от митологеми, недетерминирани от призраците на миналото, греховете на настоящето или фантазиите за бъдещето, време и пространство, които тази среща преобразява във вечност, време, пространство и материя; и в тази среща те възлизат претворени и обновени във вечността, защото чрез Христос се обновяват и в Неговото Тяло и Кръв (ако участват в тях), във възкресните Му Тяло и Кръв, съединяват се с живота на Бог в Троица.

Църквата непрестанно се ражда в нашето литургично общение, с всяко слизане върху нас и нашия свят на Дух Светий, с което пък Христос чрез Причастието непрестанно се въвежда помежду ни, а и в самите нас.

Затова и Църквата е всякога нова.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h8y4 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж