Мобилно меню

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (45 Votes)

picnic-parkЛято е. В Англия съм от неотдавна със семейството си. Ако ме питате къде сме – живеем на трийсетина минути източно от Лондон. В България имах отчайващо напрегната работа и сладникавото спокойствие на Есекс ме стъписа за дълго. Помня, подобно чувство изпитах и преди 17 години, когато за пръв път поех топлото, стегнато в пелена телце – детето ми. Сякаш беше твърде хубаво, за да е за мене. Сега ококореното ми чедо, вече мъж, заминава да учи надалеч. Мислех, че съм подготвена за момента, когато ще напусне дома, ала някаква тревога без име сви гнездо в душата ми там, където преди години се гушеше малкото ми момче.

Но нека най-сетне разкажа за този мой пикник в Есекс. Не искам да съм куковичето, дето ще пусне своето яйце на страха в ума ви, затова ще го опиша, както си беше. И нека всеки сам реши има ли повод за размисъл и тревога, или няма защо да се връзвате на мене, случайния минувач.

…Пладне е. Пред мене е обширен, подреден парк, щедро огрян от слънчевите лъчи. Фонтани от цветни лехи, докъдето стига погледът. Сладки ухания, носещи се от знайни и незнайни растения със заплетени латински названия. Заплетен е и езикът на хората, за които е цялото това ботаническо изобилие. Жителите на Есекс, известни с превзетия си, маниерен говор, са наизлeзли от солидните си домове. Иначе засукани хора, те са трогателно непосредствени, щом срещнат парка. Жените сръчно бъркат в големи кошници, препълнени със сандвичи, плодове и гумирани одеала. Досущ като магьосници те вадят из ръкавите и полите си хартиени чаши и чинии, топки на точки, раирани столове, палатки, а миг след това всичко е наредено върху меката морава и новопристигналото семейство се слива с останалите: цивилизовано бяло племе, дошло да се поклони на едничкия си бог – безгрижното удоволствие.

По-надолу отворен за посетителите на парка е мини-голф с мини-рекичка, мини-динозаври и други миниатюрни изобретения, подобаващи на този открит мини-храм на радостта. Някакъв мрачен стих на Вапцаров, който като малка трябваше да наизустя, явно още събира прах в подсъзнанието ми и аз удостоявам мястото със строг поглед. Но… „злодеи“ наоколо няма. Русокоси деца с леко издути от витамини и сладолед коремчета се гонят на мини-моста. Някой не внимава и цопва във водата. Наострям уши. Не следват закани, нито ругатни. Родителят, спокоен и благ като бог, с отмерени движения изважда с една ръка немирната си рожба от вадата и погалва къдриците й. Невярваща, обръщам глава към другия край на парка. А там сякаш са братовчедите на племето от моята морава (и същите кошници за пикник). Всички, от най-възрастните до бебетата, дъвчат храна и се усмихват отнесено. 

И отново като горкия Вапцаров искам да кажа: не разбирайте, че мразя живота. Напротив, напротив! Но това тук е живот на далечна планета. Сякаш някой фокусник, също като жените с кошниците за пикник, е извадил от гигантския си ръкав този парк за биороботи и го е разгънал под застиналото в зенит слънце.

Моравата блести непоносимо. Малко след дванайсет семействата са сдъвкали прецизно храната си, опитали са резенчета плодове от Холандия, люляли са внимателно децата и са скачали с тях по въжената линия, надавайки писъци на премерен ужас.

Игривост! Песни и танци, веселие, редя мрачно наум като едно винаги безпричинно тъжно и затова комично магаре. Защото тези добре нахранени и доволни синове и дъщери на 21 век ме натъжават. Захарната им, игрива веселост ме плаши. И колкото по-слънчево, лъскаво и весело става в парковете на Есекс, толкова по-силно ме връхлита някакъв архаичен страх без име. Тревога - от това, че подминаваме съществено важното в живота си. Ужас - че разпилени по пикниците, ще ни срещне невиждано бедствие. Че днешните европейци, леконравните наследници на Древна Елада, ще бъдем затрити от някаква глуха deus ex machina – „ръката на Бог“. В древногръцката драма използвали това механично средство за разплитане на особено сложни и нерешими ситуации. Как ли? Във финалната сцена те просто пускали „ръката на Бог“ да помете всичко и всички. Всичко - до последната поничка с белгийски шоколад, суши бар, козметичен център и мега намаление на градински маркучи.

„След края на света човечеството ще остави празни паркове и милиони търкалящи се топки за голф.“ Когато прочетох това писателско пророчество за пръв път, то ми се стори нелепо драматично. По онова време аз живеех „от другата страна на завесата“ и не бях виждала ни едно топче за голф. Но като в онзи филм, където героят открива, че е част от изкуствен свят, оказа се, ние също живеехме в парника на измамата. След края на света, ако не милиони топки за голф, се заканвахме да оставим безброй червени знаменца по площадите.

„Деца, боя се зарад вас“ - написа в началото на миналия век Яворов (всъщност през 1914 г., малко преди смъртта си - б. р.). И имаше защо да се бои за нас поетът. Но докато гледам “the new generation” - загорeлите на Канарите през май млади британци, аз също се страхувам: за тях и за нас, преселниците, които впрягаме мускули да ги стигнем по безупречно асфалтираната писта към курортния загар.

Някога човеците са се борили за идеи: умни или глупави, те все пак били водени от някакви идеали. Ние сме хората, които със зъби и нокти ще се сражават за комфорта си. Неслучайно думата, с която рекламните листовки злоупотребяват най-много, е тъкмо „комфорт“: ние, добре нахранените деца на 21 век, искаме на всяка цена (по възможност по-ниска) да изживеем отреденото ни време на земята в удобство, без да се лишим и от чадърчето в коктейла си. Всичко това означава, че хората просто бъркаме щастието с изпитването на удоволствие.

И тук вече аз показвам лика си на малко старомоден човек. Защото съм от онези, които вярват, че щастие може да донесе само предвкусването на онова, което християните наричат благата вечност. Как става това? Със скок. Ние най-сетне трябва да надскочим детството и да встъпим в онова пълнолетие, за което св. ап. Павел казва: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското“.

Оставила зад гърба си парка, търся познатите сенки на нашата улица. Спирам. На няколко крачки пред мене симпатична възрастна двойка е запречила тротоара, захласната по пасящите наблизо патици. Когато ме виждат, старците, настанени в автоматични колички, ме удостояват с едно от най-трогателните обръщения, които срещам тук, на Острова: “Sorry, love!” („Прощавай, миличка“). О, те наистина са едни много мили и симпатични възрастни хора. В разтеглените им в беззъби усмивки лица съзирам едно детско, почти младенческо състояние на тотална лишеност от знание за мръсничкия свят, в който живеем. Вглеждам се в лицата им: ни сянка от страсти, неволи или мъдрост. Тези хора сякаш нямат биография! За миг през съзнанието ми пробягва една сцена, разказана наскоро от сина ми. Превключвайки телевизионните канали, той попаднал на документален филм за най-тежките професии по света. Картината на жестоко деформирано мъжко тяло на латиноамериканец – човек, който признава, че скоро ще умре, ако продължава да работи в отровния рудник, но няма да се откаже, защото трябва да храни семейството си, била прекъсната за реклама: възрастна двойка, досущ като тази, с която се разминавам. Стегнат в голф мъж се обръща ведро към почтително гледащата го съпруга. Той е успял да разреши проблема им – закупил е подходящия маркуч за градината от новата мега-разпродажба.

Добре нахраненият и въоръжен с удобства човек е просто обречен на доволство от живота. Не че нехае за външния (или вътрешния си) свят, той просто изключва всичко извън зоната на своя комфорт. От един пикник до друг. От великденската до коледната разпродажба. Хиляди дни в очакване на пълнокръвната радост, която така и не идва. Петъци, след които празникът не настъпва. Животът без Бог.

Оставете ни на мира с вашия Бог, ние сме си добре и така, казват с извинителна усмивка приятелите ми. И ние, християните на този век, трябва да признаем: помпозният и тържествен език на Църквата: „Христос е нашият Спасител“, „Нашата цел е достигането на Божията благодат“, не помага на „ваканцуващите“ жители на планетата. Как да стигнат до там, че да познаят тези думи?  Казват: общението с Господ минава през страданието и отчаянието. Да се отчаем от собствената си логика, от нашите чувства, от нашия морал. Ако това е така, то колкото по-задоволено и комфортно живее човешкият род, толкова по-нищожна е вероятността да срещне Бог - ако не по пътя за Дамаск, то поне на път за петъчния си пазар.

Но тогава какво ще стане с нас най-накрая? Така ли ще продължаваме?

Наскоро чух една разтърсваща фраза: „Така ще е. Докато Бог ни призове – било в падението, било във Възкресението“. Подвизаващи се или не, Бог ще ни викне при Себе Си.

Ще речете, че е възможно тази фраза никой да не я разбира. Простете, но аз мисля, че не е нужно веднага да разберем. Имало време за всичко на този свят. Време за разпиляване и време за събиране. Време за пикник и време за връщане у дома.

...................................................................................

„Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и бях напълно познат.“ (Първо послание на свети апостол Павел до коринтяните 13:12)


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h8k9 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски