Като деца учехме по литература за Дон Кихот. Сигурно и вие сте го учили, ако сте горе-долу от моето поколение. Вярно, май само отличничката на класа бе прочела цялото произведение през лятната ваканция – то бе в списъка от т. нар. задължителна литература – поменик от книги, които можеше да прочетеш за три години, а цялата ваканция за игри, море, село, планина и пр. бе само три месеца. Но всички знаехме кой е Дон Кихот – на тази възраст копненията му по Дулсинея не бяха особено разбираеми за нас, но виж, битките му с великаните-вятърни мелници, си бяха съвсем в реда на нещата. Един съученик дори можеше да го скицира – бе толкова добър, че имахме график кой кога да седи в часовете до него, за да го учи да го прави и той. Общо взето, за един ден схващаш техниката – помня я и до днес. В съседния клас пък дори имаше един Санчо – физическият му натюрел така пасваше на верния оръженосец от романа, че след година-две никой в училище не помнеше истинското му име – всички го знаеха като „Санчо“...
Днес Дон Кихот сигурно продължава да виси на някоя вятърна мелница, комично размахващ крака, закачен за тирантите си, осмиван от преминаващите минувачи. Но за разлика от едно време, Рицарят на печалния образ е толкова далечен за разбиранията на съвременните ученици, колкото и героите на възрожденските ни писатели. Или пък които и да е други класически литературни герои, за които може да се сетите. Самото училище е много отдалечено от съвременното дете. То го занимава с проблемите си, но не и със същността си. Превърнало се е в място, където можеш да демонстрираш новите си придобивки, да си направиш някой и друг майтап с учителите или, ако си от групата на тарикатите, да тормозиш някой от „лузерите“. И разбира се, да заснемеш и качиш всичко това в нета. Иначе защо да се хабиш? Нито повечето учители очакват нещо от тебе, нито разчиташ да продължиш да учиш в България, когато завършиш. Ако изобщо ти хрумва да продължиш в университет, разбира се. Повечето успешни и богати хора в тази страна, които виждаш всеки ден по телевизора, обикновено не предизвикват асоциации с големи образователни напъни. А това прави мисията и на малцината истински посветени на призванието и професията си учители още по-трудна...
По мое време да се говори за християнството в училище бе забранено – противоречеше на официалната идеология. Освен да се осмее селският поп в някое литературно произведение. Днес уж не е забранено, но пък противоречи някак си на добрия тон, на ценностите на потребителското общество и на мултикултурната толерантност. Приемствеността в осмиването на поповете обаче се е съхранила във времето. Училището е затворило врати за православното учение (традиционно дори и според Конституцията), но пък ги отваря широко за всякакви други учения, които са модерни и престижни,
маскирани като нови образователни практики и подходи. А понякога дори немаскирани с нищо. Проблемно е да се отдели място в учебната програма, за да се разкаже за Христос, но не е проблемно да се включи йогистка философия в материалите за матурите. Скандално е да се покани свещенослужител в някой от часовете, за да поговори с децата за вярата, но си е съвсем в реда на нещата да се правят ученически конкурси от всякакви новопоявили се рицари, познати в миналото и в други свои битности – не толкова прилягащи на настоящото им рицарско амплоа. Те щели за разказват на децата за християнството, понеже, нали ги знаете поповете какви са. Ако не ги знаете – питайте гугъл и ще разберете какво казват и показват медиите за Църквата. Ще бягате и няма да се обръщате.
Училището днес боледува. И за съжаление чудесните новини за българчета, спечелили международната олимпиада по математика или информатика в Токио или класирани във всички университети от „Бръшляновата лига“ не могат да заличат този факт. Не могат да компенсират нито пренебрегнатия и маргинализиран български учител, нито дезинтересираните и свръхпретенциозни родители, които казват на децата си, че учителите са им длъжни, защото „те им плащат заплатата“, нито все по-нарастващия брой деца, които преждевременно отпадат от училище (съвсем не само от малцинствата)...
Резултати ги чувстваме и сега. Ще бъдат още по-осезаеми утре. Ако например, недай Боже, ви се наложи да потърсите спешна помощ, ще се окаже, че или няма лекар, или той гледа на вас като на определена сума пари, или пък просто толкова си може. В повечето случаи резултатът и от трите хипотези ще е идентичен. Пренесете този модел във всяка друга професионална сфера и ще придобиете представа за бъдещето, което ни очаква, ако не започнем промяната в училище от днес. Вече и без друго сме безкрайно закъснели.
Но какво общо има допускането на християнските истини в училище – нима те ще повлияят на адекватността на образователните програми, на модерната методика, на съвременното ИТ-оборудване или на възродения достоен статут на българския учител? Най-вероятно не твърде много, но пък са съдбоносни за другата мисия на училището – освен да образова, да възпитава и формира личности с ценности. Защото травмата на днешното ни общество не е само бедността, с която всички се занимават. Ние боледуваме от безверие и бездушие. Прогресиращо...
Рисунка: авторът
